Бавно, но твърде сигурно си полудявам...

Изпървом, може би трябва да споделя, че напоследък в главата ми е малко потресаващо хаотично. То не, че обикновено е по-подредено... В смисъл впечатлявам се на някави неща, които водят до дълбоки екзестенциални /как само я обичам тая дума!!!/ размисли по съвсем друга тема. Демек се получава нещо като верижна реакция, само дето в думата "верижна" не може да се вложи никакъв смисъл! Просто превключвам малко нещо май...

Та така, четвъртъчно си седя на работното място и се правя, че работя. А се правя, че работя, щото съм наказана дисциплинарно за цитирам "Несправяне със служебните задължения"! Те служебните задължения са друга тема, но някак не ми се впуска в дълги обяснения, защото е твърде смешно, пък аз точно днес претендирам да съм сериозна!

Все пак да се опитам да се върна на това, за което май говорех. Работя си аз и междувременно си чета една книжка - "Странни места... Интересни хора" на проф. Рандал Бейкър. Увлекателна е. Четейки, стигам до частта отредена на милата ни родина. Тук трябва да отбележа, че авторът е уловил наистина блестящо една черта от нашата народопсихология, а именно бродения ни песимизъм. Бейкър нарича България Касандрия, на името на древногръцката пророчица Касандра, която както всички знаем вещае предимно смърт, унищожение и болести. Маного интереснна ми стана ми стана и една от хипотезите му относно безпощадното ни черногледство:

"Струва ми се, че има и трета възможност за касандрийско настроения ум. Тъй като почти всички световни нации - навярно с изключение само на зулусите и патагонците - са нахлували в България и са я окупирали, българите са запчнали да си мислят, че имат нещо специално, което да предизвиква нежеланите гости.