нещо, като нищо

 В доказателство, че краят винаги може да бъде и по - шантав,

но не това е важното понякога...

Отчупи се последната усмивка от устата ми.
В безжизнена гримаса съм застинала.
И толкова е празно, колкото душата ми,
не е била изпразвана, и зимата...
Къде изчезна топлата ми кръв?
Отдръпна се от хладните ми вени
и в тях се разпростря страхът,
че всички чувства в мен са изкривени...
Като чудовищни огледала,
които отразяват наобратно -
обичам, мразя, плача, но смеха,
повтаря се зловещо.Многократно.
От думите ти толкова боли.
Почти, като при божие разпятие,
но Господ не е губил време със сълзи
и може би за това, и го възпяваме?

Всичко е толкова обяснимо и просто,
Само аз съм изтръпнала в сложността на нещата -
щом започнах да се сравнявам със Господ...
Време е поне да си поискам крилата.