Утопия
Красотата е утопия за слепи
Защо ли да рисуваме със думи?
Нали са „курви”, според Хичкок.
Кажи, че слънцето е цирей
и че звездите стискат гнойните си пъпки.
Че храчим думите,
че любовта е два оргазма
в изкълчените клони на дървета.
Че птиците туберколозно кашлят,
а красотата е утопия за слепи...
Кажи, че не вървим, а куцаме.
Че вместо въздух дишаме цигари.
Погледнем ли света така обаче,
сме малодушни
и сме се предали...
2006 г.
"Погледнем ли света така обаче,
сме малодушни
и сме се предали..."
Всичкото това ми припомни за един друг поет - Йордан Йончев, който от дълго
време искам да представя тук.
Поздрави!!!
В такъв случай - връщам си думите назад :)
Поздрави
че тя затворено чадърчето държи
и все така унесени приказват.
Бузон
Ох, тъкмо съм се регистрирала и вече почвам да мрънкам ;) Не ме приемай много насериозно, все пак.
Та, искам да кажа, че такъв тип поезия е характерна за младостта ;) После ще ти споделя пример от собствената ми "кариера". Едно време се обиждах като споменаваха младостта ми, но бавно започвам да разбирам, че са били прави и все още са... някои неща са неизбежни просто и в поезията - като хормонаните промени в пубертета. Човек трябва да си мине оттам, но не е добре да остане там завинаги, иначе започва да звучи леко инфантилно.
Та, сега да ти обясня защо мисля така.
Младостта е склонна да поляризира - от едната страна утопията, от другата страна циреите, по средата им - вакуум.
Младостта е склонна да идеализира - само дето още не е разбрала, че и идеалите са далече от истинското виждане, войне...
Младостта е склонна да си вади генерални изводи с голям размах.
Младостта е склонна да използва думички, които звучат поетично - това не прави един текст задължително по-поетичен. Само го натоварва.
Младостта си мисли, че има право да прави морални изводи, защото още е силна, неопетнена, защото е светлото бъдеще ;)
И аз съм млада още, но вече не чак толкова.
Едно време не знам дали щях да разбера тези неща.
Щяха да ми звучат като думи на някой разочарован от живота възрастен, може би.
Аз не съм такава - разочарована кака. Просто съм се научила с времето, че да докосваш света пестеливо има смисъл...
Казвам ги само, защото на мен нямаше кой да ми ги каже. Поезията трябва да мине през пубертета си, но не бива да остава там.
Пожелавам ти развитие, имаш много талант :) А усещането, че се движиш напред, е едно от усещанията, заради които си заслужава да живеем и да пишем.
И за да докажа, че не говоря наизуст, ето едно мое от г/д същия "творчески период".
Когато нощем се напивам с блусове
и хвърлям тежката любов зад борда,
душата ми във свлачища и трусове,
разкъсвана от лунен прах и горда -
душата нощем търси болна думите,
а сблъсква се навсякъде с мълчание
и лута се в мечти и във безумие -
открива своето свещено знание...
Душата ми, над бездната надвесена,
разпуска плитки и лекува рани,
поглежда те с очите есенни
и капят сълзи в голите ти длани.
Когато нощем ме напива самота
със вино тежко, огнено и живо,
във теб се влюбва моята душа
и тръгне ли по пътя, е щастлива...
29.11.1998
Готино!
И стихът, и коментарът! :)
Благодаря ти за критичността, както и за милите думи :)
А този стих беше по-скоро реакция на нещо, което ме беше огорчило доста и така се получи.
Права си в това, което казваш.... :)
Много ми е тъжно, че не е сред класиралите се в книжката.