Улица

Видях едно момиче с твоето палто.
Вървеше, а витрините му бяха огледало.
Там погледна ми срещна, усмихна ми се то -
навярно някой друг във мене бе познало.

Не исках да призная, че глупаво сгреших.
А то очи изви, да се смути забрави,
за нещо ме попита, аз името си скрих,
аз весело забързах, то крачките забави...

И близо до реката, във мрежата от сняг,
със рамена магнитни вървяхме дълго двама.
Палтото пак докосвах и чувах твоя смях,
но знаех, че съм някой - тоз, който все го няма.

И нищо не се случи. В луминесцентен дим
бръмчаха камиони, въртеше се площадът.
Повярвай, тук побързах да се разделим:
палтата ви приличат, посоките съвпадат.

Георги Константинов