Страх

Страхувам се от място с много хора.
От болката.И кой не се страхува?
От мисли, стигнали почти до слога,
след който всяко нещо е избухване.

Страхувам се от крясъци на птица.
От мигли, под които няма нищо.
От чуства, със размера на карфица,
в които вече всичко е разнищено.

От пълнолунието - не за друго,
защото хищно взема от съня ми.
От погледи без свян, които грубо,
отнемат част от същността ми.

Страхувам се, да не потъна в бялото.
Да се размия, да изчезна...
Обичам да е цветно и дори кафявото,
на втори поглед, не е безполезно.

Страхувам се от думи неизречени -
увиснали, безпомощни, реални.
Заключени в душата и обречени,
да ни изпепеляват до баналност.

От моите.От твоите.От погледа,
във който ги прочитам, като в книга.
И ослепяла, лесно смогвам да...
прогоня призраците.

Това ми стига.