Странно…
Пък аз вече не пиша...
Няма ги листите…
Няма ги мислите…
Само в сивото мълчание
стои нещо недоизказано…
самотно… зарязано.
Поема рязко дъх,
като, аха, да проговори,
но просто тежко въздъхва-
явно не му се говори.
Ще почакам за да чуя
дали, какво ще ми разкаже
а после ако има смисъл
за това ще ви разкажа.
След понеделнишката офис врява
май само тишината ме успокоява.
Мълчи ми се. Без думи, без романси...
Дали е жега или пък умора?
Мълчи ми се. И гледам мрачно изпод вежди.
Развявам рицарските си одежди
докато чакам пак да дойде асансьора.
Ако мълчанието е злато
сигур съм натрупал бая тежки кюлчета…
Кво да ги правя, тез награди за неизказани думи!?
От златото ни лопата, ни вилица, ни нож мож си направи,
бе дет се вика за нищо освен за имане не става.
Ще взема най- тежкият си чук
и ще млатя по златото,
докато го направя на съвсем тънки листове.
После ще завържа листовете по дърветата
да ги духа и брули вятъра,
да дрънчат като обикновени тенекии за сирене
защото тишината трябва да проговори!