Станка Пенчева -" Градините на любовта"

*** *** ****                                                                   ****  **** ********
Понякога ставаш заключен и чужд...                 Не съм ограбена,опустошена.                    
ставаш като стъкло заледено,                           Нима се свършва огъня,
зад което всичко е скрито.                                защото някога е грял?
Тогава ми идва ту с удар един                           Нима пресекват изворите чисти,
да разбия твойта надменност студена.               защото някой ожаднял
Ту устни до теб да допра                                   е дълго пил
и да дъхам нежно и упорито,                             и тръгнал си нехайно е свалил,
додето топлината ми разтопи                             във кладенчето камъни и листи.
едно малко чисто прозорче,                              
додето те видя такъв ,                                     Избистри се душата ми
какъвто не се знаеш и ти....                              Истласка
                                                                       мътното и гнилото.
                                                                       И бликват пак водите ласкави
                                                                       с предишна сила.

                                                                       Не се прощава.

                                                                       Но се надживява.

                                                                       Ако на тоя свят

                                                                       са вземали от тебе-

                                                                       значи си богат.

                                                                       А взелият е беден.

 **** *** ***                                        ЗАКЪСНЯЛАТА

Сърцето ми                                              Сега

като листо трепти все още,                       аз бих възпяла

но водопадът на кръвта                           не първата любов -

се спуска вече в равнината,                     безплътната и бялата,

затихват ветровете нощни...                     априлската,прохладната,-

Настъпва                                                  сега аз бих възпяла

най - голямата вселенска тишина:              оная безпощадната,

телата ни лежат                                         отчаяната,

като два бели камъка н аречно дъно         закъснялата.

под месец млад;                                       За нея няма място пазено-

лицата ни са тъмни,                                  тя трябва да руши и да прегазва,

но очите- зездни;                                     да оскърбява и да бъде оскърбявана.

устата ни мълчат                                      Не стъпва тя по папрът и тинтява-

като цветя разцъфнали;                          върви през кал,

напълнени със мед и аромат...                 през остри кремъци,

Желанието е изчезнало.                          върви-

Платта почива,                                        защото страшно бърза времето,

сладостно отпаднала.                              защото идва най- голямата раздяла....

Как тичахме един към друг,                     От тъмен огън разлюляна цялата...

как тичахме...                                          Върви-

И нека си отдъхва уморено тялото.           и дирята и свети кървава.....

Сега е ред душата ми да те обича.           Не първата възпявам аз, не първата!

ДВУБОЙ

Обичам крехкото приятелство
между жена и мъж:

В подмолите на мозъка

помръдват перки гъвкави желания;

и нежността,изпусната,се стрелва изведнъж,

но спира до очите,

до устните сковани.

Като във тайно силово поле

са скрити двамата:

той я почита.

Тя му вярва.

Сладосно - солен

е върху устните вкуса на битката им няма..

Защото в техния,привидния покой

звънят сигнали светват радиации

и дават смисъл друг

на думите , които казва той,

и миглите и трепкат сякаш дават тайни знаци.

Стрлката стигнала червената черта

във хладно равновесие замира.

Той я почита.

И му вярва тя.

И пак се дебнат в свойте тъмни вирове.

** ** ***