Родихме се в един и същи ден.

На запад аз,ти някъде на север.

До болка беше откровен,

а аз безумно неспокойна.

Във теб растеше любовта,

и бързаше да ме догони.

А в мен се раждаше страха.

Пробождаха ме голите му клони.

Но слънцето тогава ме видя,

усмихна се и нежно ме погали.

И някак си без думи го разбрах....

И пожелах си още да говори...

Заслушана във топлия му глас,

се спрях и нарисувах обич.

И знаех,щом ни има нас

е вече късно за тревога.

Тогава си поисках и дъга.

И късче облак и парче от цвете.

Зарових пръсти в твоята коса,

и ето че събрах в едно и двете.

А слънцето помаха ми с ръка.

Звездите трепнаха в небето.

Какво са раждането и смъртта,

щом любовта живее във сърцето.