Скован, безконечен...миг

Студът ни скова. Уплахата тегне в телата.
Шушулки-рапири изострени, грозно висят.
Проблем със газта, а няма проблеми с креслата
в които управници наши по цял ден само си спят.

Народът беззъб и с думи отучен да стреля
повтаря на ум "От това, няма по-зле!"...
Знае, че утре ще бъде досущ като вчера,
крадците ще бъдат не по, а най-добре.

Зимата сякаш телата смразява нарочно,
вонята душевна дано не се разнесе.
Надеждите съхнат посечени и безсочни,
мечтите лежат като мъртви на бойно поле.

Ехо на ужас е вятърът който щипе
и съска в лицата с двуострият си език.
Вместо усмивки, раждат се плач и викове.
Двайсетгодишен, безконечно дълъг миг...

Моя Българийо, твоята смъртна присъда
я изпълняват с отдавна неточен сатър.
Няма ли някой прогледнал, достоен и мъдър
да възкреси в теб, за всички, живот по-добър?