Синтаксисът

Синтаксисът

Един човек, загледан в своите уравнения,
твърди, че Вселената имала начало.
Имало Голям взрив, казва той.
Експлозия на експлозиите — и Вселената се родила.
И тя се разширява, казва той.
Дори изчислил продължителността на живота й:
десет милиарда обиколки на Земята около Слънцето.
Цялото земно кълбо възторжено го аплодира;
до един приемат, че неговите изчисления са наука.
На никого и през ум не му минава как допускайки,
че Вселената има начало,
човекът просто отразява синтаксиса на майчиния си език; синтаксис, който изисква начало — като раждането.
развитие — като съзряването, и край — като смъртта.
Вселената има начало и тя остарява, уверява ни човекът,
и ще умре, както умират всички неща.
както и сам той е умрял,
след като потвърдил математически синтаксиса
по майчиния си език.

Другият синтаксис

Наистина ли Вселената има начало?
Вярна ли е теорията за Големия взрив?
Това не са въпроси, макар и да звучат така.
И дали синтаксисът, който изисква начало, развитие и край,
е единственият синтаксис, който съществува?
Това е същинският въпрос.
Има и други видове синтаксис.
Един от тях например изисква да се приеме като факт съществуването на различни варианти интензивности.
При този синтаксис нищо не започва и нищо не свършва;
при него раждането не е точно определено събитие,
а специфичен вид интензивност,
същото важи за съзряването, същото и за смъртта.
При този синтаксис човекът, вглеждайки се в своите уравнения, открива, че е изчислил
достатъчно много варианти на интензивности,
за да заяви авторитетно,
че Вселената никога не е имала начало
и никога няма да има край,
а че е преминала, преминава и сега и ще преминава
през безброй колебания на интензивността.
Този човек съвсем спокойно може да заключи,
че самата Вселена е колесница на интензивността
и човек може да се качи на нея,
за да пътешества пpез нескончаеми промени.
Той ще стигне до всички тези и до много други,
без може би никога да осъзнае,
че само потвърждава синтаксиса на майчиния си език.

Карлос Кастанеда