Размисъл след трагедия

Единствено пречупени ръцете
в молитва като паметник тежат.
Очите като истината светят,
проводник между тоз и онзи свят.

В пространството кънтят като камбани
въпроси от които ни е страх.
Трагедия ли, нужна е да стане,
че отговор да търсиме за тях?

С поклоните си, ровим за причини,
а паметта остава само път.
Душите като восъка изстиват,
превърнали във формички мига.

И следващият писък на камбана
ще преповтори този ритуал.
В зарастналият белег пари рана,
но белег има който е разбрал.

И докога ли пак и пак и още
трагедии ще будят мисълта?
Кому са нужни всички тия кости
до хоризонта белнали света?