Подбрани Стихове - Арагорн

Пролет – АРАГОРН<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>

 

Животът събужда се

с песен на птица.

Зърното покълва,

усетило звън.

Телата вибрират

от прилив на нежност.

Душата възкръсва

и ражда се радост,

че Пролет - омайница

тича навън.

 

Зима – АРАГОРН

 

Студът изваял е като незнаен майстор
красиви кули от дъха на вятъра.
Загърната с постеля - крехък лед
сънува топли сънища реката.
Денят лениво броди по земята,
търкаляйки изтръпналото слънце
из снежните пътеки на гората.
И само гарваните знаят,
че пак ще дойде Пролет.
А след нея Лято.

 

Нощта е черна – АРАГОРН

 

На Велин Георгиев

Неправ си, че виниш приятеля -
дори безгрешния понякога греши.
Обичай своите приятели, Мечтателю ,

защото друг не би те утешил -

когато имаш нужда от разбиране,
когато нямаш на кого да се опреш,
или пък мислиш за умиране -
приятелят ще те накара да се спреш !
С приятел светъл е животът ни,
дори да е преминал в бяг.
Живееш ли - не можеш без приятели -
нощта ти черна ще е като мисълта на враг.

 

АРАГОРН - "IMPRESSION IRONIQUE" - http://bglog.net/Poetry/8700

 

Дъждът

    потропва нежно

     с пръсти

      по листата на дърветата,

   а Вятърът - заклет пушач

    димът засмуква

     от поредния комин.

   Морето състрадателно

    попива със вълнисти устни

     сълзите на самотни риби,

      търсещи съчувствие.

   А Времето

    брои прилежно песъчинките

     по плажа,

      докато Слънцето лениво

       протяга се над хоризонта.

   Виж ти - без хората -

    макар и пусто,

     пак ще е красиво...

 

АРАГОРН - "* * *" - http://bglog.net/Poetry/11908

 

В косите ти бухнали

оплитат се

развихрените ми

мечтания…

И помен си нямат звездите,

че всяка вечер

безмълвно

ги свалям за теб

в мига щом изгреят…

Заспиваш с умора -

угаснала в дневните грижи

за хляба-

насъщния…

А аз те целувам...

И бързам към утрото –

да вдишам съня ти

… а после -

да зърна

капчица Обич

в очите ти…

 

Неонови сълзи

 

По булевардът на неоновия град вървя -

изпълнен от неонови тълпи.

Неонови сълзи в очите ми блестят.

Душата ми във а-неоново крещи.

 

Безплътни сенки срещу мен вървят –

неоново - мъртвешки бледи.

Защо е тъй бездушен целия ни свят?

Защо извън витрините е пълно с манекени?

 

Уж шарен е светът край мен…

Уж подреден е. И премного весел…

Как исках весел стих да се получи туй,

а плаках - в някаква неонова импресия.

Без теб...

Без теб Морето е солено,
а Облаците са отровни гъби.
Пастеленото Слънце е така студено,
а стиховете нямат рими.

Без теб не бих видял Безкрая,
а Хоризонтите са роби в плен.
Без теб и времето умира, зная...
Обичам те и искам те
завинаги до мен!

 

Искам да съм Център на Вселената...

 

Искам да съм Център на Вселената,

във която Ти да си Единствена звезда!

Искам да съм Слънцето в Небето ти,

да съм твоят Дъжд и твоята Дъга!

 

Искам да съм Призрачният кораб,

с който да поемеш в неизследвано море!

Искам да съм Пламъка в Очите ти,

Искам да съм твоето „Да!” и твоето „Не!”.

 

Искам всеки ден да да се събуждам,

вдъхнал мириса на твоите Коси!

Искам да съм Център на Живота ти!

Искам Те! И моля те - прости!

 

ВОДАЧЪТ

Водач съм аз -
такава ми е Кармата -
заченат с огън,
раждан в буря зла.
Съдбата си -
да пазя живо стадото,
не съм избирал -
туй си е Съдба.

На поглед пръв -
невинно агънце,
с копитца риещо пръстта.
Но после виж -
в очите дръзки
искрите алени ...
И гордостта.

Роден да води.
И да побеждава.
Белязан на челото.
Със звезда.
Осанката
не може да се скрие...
Дори под кожа на овца.

Да бъдеш пръв
е толкоз трудно -
Водачът
няма право да греши.
Той първи винаги
посреща бурите
и пръв усеща вълчите зъби.

По урвите
невидима пътека търси -
край пропастта.
До другата скала.
Овцете в стадото
преживят -
те грижи нямат.
Просто си вървят.

Тъй с грижите
отлитат дните...
Не помня колко зими
дирих път.
И пак дойде Денят.
И друг ще води вече
стадото.
А аз ще бъда Втори -
вече бивш.

За всеки друг
туй би било награда -
чак до смъртта
за нищо
да не мислиш.
Във топлата безпаметност
на стадото
е толкова удобно да се сгушиш

...............................

Роден Водач -
днес стадото не водя.
Самотен,
на високата скала
аз тръгвам към ръба.
Съдбата си
не съм избирал-
Водач да бъда -
туй ми бе съдба..

* * *

 

Морето спи.

Под будното око на бялата луна

светът въздиша морен...

Тишина...

 

Във нежната прегръдка на Нощта -

две сенки - Той и Тя.

Две тела в едно се сливат,

две съдби - в една...

 

Ала лятото отлита.

И остава Тя.Сама...

Той е толкова далече-

пази някъде в нощта.

 

В миг отронва се сълза-

по-солена от морето,

по-горчива от пръстта...

Тя ще чака.Той ще дойде!

Заедно ще бъдат до смъртта ...

 

* * *

 

На гарата стоях и чаках.

Дъждът студен навън вали...

Въздишах и за тебе плаках...

Ела. Кажи ми „Остани!”

 

На пост, като самотен страж,

все още Любовта очаквах

А после тръгнах си с тъга -

раздялата ни хванал под ръка...