Подбрани Стихове - momo
<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>
25.momo - АЗБУЧНО - http://bglog.net/Poetry/7750
А, защото Аз искам теб.
Б, защото Боли...
Всяка Вечер!
Грозно звучи тишината.
Дишам тежко и трудно.
Ела!
Живея за теб,
Защото си ти...
Има те! Искам те!
Какво е това?
Любов?
Мъка?
Не зная...
Обичам те..
Просто.
Ревнувам.
Сама съм без теб.
Ти! Ти! Ти!
Умирам, когато те няма.
Фалшиви са усмивките.
Хаос е в мен,
Целувките ти -
Чакам ги с нетърпение.
Шум от стъпки ми се причува.
Ще дойдеш ли?
В Ъгъла ти ли стоиш?
Юмруци забивам в стената от гняв..
Яд ме е на твоето неприсъствие.
26.momo - МОЯТ СВЯТ - http://bglog.net/Poetry/7745
Моят свят е по-малък от шепа,
ала пълен с мечти милион
и населен от жълти мечета
и играчки безброй във кашон.
Под леглото е моята крепост,
защитена с оловни войници.
Имам истински щит от възглавница
и се бия с две малки лъжици.
Котаракът е пръв генерал
и без него светът ми е пяна,
но във цялата моя вселена
най-важната личност е мама.
27.momo - ДУШАТА МИ - http://bglog.net/Poetry/6803
В душата ми е тягостно сега,
в главата ми е шум от въртолети...
Прозират насред всичката тъга
небе, една река и силуети.
В душата ми е истинска мъгла,
без смях, без глъч, без врява.
На път съм да умра от самота
или сама да се забравя.
Душата ми е натоварено кръстовище
край неработещ светофар.
Боли от плачещите клаксони...
Душата ми е нива след пожар.
28.momo - МЕЧТА - http://bglog.net/Poetry/5190
Искам да съм пак дете,
да тичам боса под дъжда,
да гоня падащи звезди,
да вярвам в разни чудеса.
Да пускам хвърчила в небето,
да скачам в купи от сено,
да се катеря по дървета,
да пътешествам с колело.
Да мога да обичам силно,
да падам и да ставам пак,
да нося в детските си шепи
най-веселия искрен смях.
Бих искала
От momo на 10 Май 2006, 09:06
Толкова много неща
искам да ти кажа!...
Сядам до теб
и не събирам смелост..
Отварям уста...
и те целувам.
Оковах думите
в вериги нерешителност.
Пробождат ме отвътре,
но аз съм упорита,
мога много дълго да мълча
и да пазя тайни от себе си.
Престори се, че ме разбираш,
че ме четеш като стъклена книга
през кориците и навътре
цялата - от увода до епилога.
После ще ме имаш истинска
като след дълъг разговор
между двама ни...
= = =
Като пясък във шепите детски
се изнизаха летните дни -
имах теб, ти имаше мен,
а защо сега сме сами..?
Като слънчев лъч в есенен ден
си пробивам път сред мъглата
изградена от моя си страх
и от твоята грозна апатия...
Като малко дете се опитвам
да си взема парче свобода,
да докосна на пръсти небето,
да прегърна с ръце любовта...
Като чайка, която уплашена
от разбитите морски вълни
отлита с писък от пясъка
си отиваш от мене и ти.
И напразно е всичко, разбирам,
като глупава детска игра
аз не мога да върна магията,
ако ти не желаеш това...
Изстина топлината от прегръдките
Изстина топлината от прегръдките,
искрата във очите ми стопи се
и устните, запомнили целувките,
усмихват се, но някакси неистински.
А погледът е смел, не плах,
но вече и вълшебството го няма,
и чувствата не раждат страх,
а празнота и болка само...
Не си мечтая тайно да съм твоя,
когато исках, ти не пожела,
сега е късно да започваме отново,
от тук нататък всичко е лъжа.
***
Ще станат ли мечтите реалност,
ще стигна ли онези светове,
в които всяка нощ, защо ли,
желанието тихо ме зове?
Не търся съжаление, ни милост,
не ме е страх от тоя полуздрач
и колкото да ти звучи необяснимо
след твоя смях се ражда плач...
Изчезват сенки сред дървета,
умират неживели ветрове
и сякаш по небето синьо
се губят всички цветове...
ще дойдеш ли
Ще дойдеш ли за миг поне,
ще стоплиш ли изстиналите длани,
ще съживиш ли моето сърце,
ще дойдеш ли? Едва ли...
Тъй дълго чакам, тъй съм уморена,
говоря си сама със тишината.
Отиде си завинаги от мене
щастливата усмивка, светлината.
Сега съм жалка сянка в мрака,
ранена и изгниваща душа,
да дойдеш ти мечтая само,
да угасиш последната искра.
За да умра доволна в твоите ръце,
последно твоите очи да видя,
да закънти в слуха ми твоя смях
и после край... да бъда прах.
Само синьо
Небето пак е синьо и е в мен
и аз във него съм, нали?
Вълшебно е така със синьото
да имам истински мечти,
да се усмихвам синя цялата,
от щастие да оцветя
във светло синьо даже хората
и безразличните лица.
Ще докосна на пръсти небето,
за да взема от всички страни,
различни нюанси на синьото
и да имам палитра с бои
разноцветни, но сини все пак.
Ще събирам в шишенца небе,
ще разтварям в буркани мечти.
ще напиша с най-синята четка:
"Хора, бъдете летци!..."
На един пианист – momo
Очите ми те искат,
ще им откажеш ли?
На тези две очи,
в които тлее кротко обожание
и страст, и обич,
не казвай "Не" !
Ще бликнат две сълзи
и в тях ще се удави всичко -
и моята любов,
и моето желание...
Очите ми те молят
да бъдеш мил.
Пред тези две очи,
Които търсят твойте неуморно
и бягат, и говорят,
не пръскай безразличие,
не ги мрази,
не причинявай самота..
Ако не можеш да обичаш,
не им носи тъга!...
Да кажеш “Да” - momo
Попитай ме и аз ще кажа “да”,
ще изкрещя,
ще те прегърна,
ще заплача…
И този път ще бъда твоя
в студа,
на улицата,
в здрача…
Поискай ме и ме вземи,
ще тръгна,
ще дойда с теб,
ще те последвам…
където и да водиш ти!
Лицето мило,
устните, косите,
големите очи…
Ах, тез очи! Очите твои -
тъй много казващи,
тъй много даващи,
тъй много искащи…
Ще бъда твоя, само ме вземи!
Тръгни към мен...
Аз още те обичам…
Ще кажа “да”…
Ела…
Стая зад заключена врата – momo
Опитвам се да си представя, че душата ми
е стая зад заключена врата
и питам се какво ли има в стаята -
разкош, уют, разруха, пустота?
Със болка слагам ключа на ключалката,
превъртам го, надвила своя страх.
Стоя така с въпроса неизбежен -
да хвана ли проклетата брава?!
Замислям се, отдръпвам се за миг уплашена,
във мен се борят гняв и любопитство, и омраза...
Но не, решението е взето вече, стига суета!
Отварям рязко страшната врата. Пред мен е стаята.
Облива ме вълна на недоволство и досада,
ала поне спокойствието връща се.
Ти питаш се какво видях във стаята?
О, нищо ново. Всичко си е същото.
Зад страшната врата намерих себе си,
пак бях сама...
Аз не бягам - momo
Аз не бягам.
Само много ме е стах.
Само плача.
Крия се под масата.
Тиха съм.
Тишината ме помоли да мълча с нея.
Мракът настоя да остана будна,
за да не е и той сам
тази нощ,
под звездите,
докато вали навън.
Аз не бягам.
Тук съм.
Ела, Тъга,
да поплачем заедно!
Много ме е страх.
Но оставам.
Под масата.
С тишината.
Край мрака.
Без да бягам.
Тебе чакам.
Ела, Тъга!
Да поплачем
с дъжда,
който е отвън
и вали сам...
Върви си – momo
Не казвай нито дума още,
върви и по-добре мълчи.
Отивай си от мен сега,
каквото и да кажеш, ще боли..
Върви си, нека съм сама.
Ще полежа с затворени очи,
ще слушам тъжна наш'та песен,
ще пея тихо може би...
ще искам теб, ще викам теб,
ще плача, ще крещя,
но ще ми мине...
Разбрах, че всичко е игра,
че нищичко за теб не означавам.
Не, няма смисъл от 'прости',
тук само времето помага.
Обичах те, мечтаех смело
и още те обичам, но уви..
Ех, жалко, че така се случи,
ала не си виновен ти -
виновно е сърцето мое,
че ден и нощ за теб тупти,
виновни са ръцете твои,
които ме прегръщаха в нощта,
виновни са очите молещи,
виновна е страстта...
Ала не си виновен ти,
затуй не съжалявай и върви.
Не можеш нищо да направиш,
каквото и да сториш ще боли...
Аз вече ти простих. Върви!...
Все пак ела – momo
Не ме обичаш, знам, но ти ела,
аз искам да съм твоя пак,
за нищичко не те виня,
болеше ме, но те разбрах.
Не ме обичаш, искрен си поне,
ела, да бъда твоя още миг.
Не ми повтаряй все, че съм дете.
Недей стоя така смутен и тих.
Не ме обичаш, но страстта
гори във теб, желае мойто тяло.
Какво от туй, че липсва любовта,
че всичко е отдавна изветряло...
Не ме обичаш, но ще позволя
да си играеш, да ме прелъстиш.
Не ме мрази, не ще си го простя.
Ти няма да ме унижиш,
аз ще се унижа сама,
ща падна долу, пред теб, в прахта...
и не защото нямам воля,
а тъй като не ме обичаш ти,
а всичко в мен крещи, гори, боли,
крещи да бъда твоя!...
21.06.2006
Момиче и момче
поели са на път
под прашното небе
два куфара тежат
в две мънички ръце..
Момиче и момче
съвсем съвсем сами
къде отиват те?
На някъде уви..
Момиче и момче
минават покрай мен
и хващат своя влак
към по-добрия ден..
momo
Малко живеят маргаритките...
Огромен букет маргаритки.
А колко малко живя!
И колко е мъчно да гледаш
тъгуващи, увехнали цветя.
Маргаритките са тъжни,
когато този, за когото са набрани
упорства в своето отсъствие.
И свършило е вече, късно е...
Не се усмихват сладко маргаритките,
отиват си преди да са разцъфнали
в очите на един добър човек.
А какъв огромен букет!
Но уви...
Колко малко живеят маргаритките...
Но ти не плачи.
Цветята обикновено носят радост.
юни, 2002
momo
Лунни копнежи
Луната в синя пелерина
притихнала е като мъничко дете,
понеже върху нейното стебло
прегърнати поседнали са те.
Поглежда ги със блян и завистливо,
припалва още няколко звезди,
прибутва облак настрана...
и пак въздъхва закопняла
за шепота им оцветил нощта
така вълшебно...
Луната има цялото небе
деца са й милионите звезди,
но би ги разменила веднага
за капчица от чувството "Обичам те",
разливащо се щедро из нощта
от сплетените пръсти на двамината,
седящи върху нейната снага.
мечтая те
От momo на 23 Април 2007, 13:36
Две малки ръкавички
на простора
ще слагам зимата...
Ще ти притоплям мляко
в полунощ..
и щом заспиш
над детското креватче
ще бдя загрижена,
заслушана във равното ти дишане,
притихнала, обичаща...
Мечтая те!
Ще дойдеш ли?
За да е истина...
...
От momo на 16 Април 2007, 17:41
Повярвай ми, не исках да призная
на себе си, че всичко си за мен
и всеки път със мъка осъзнавах,
че ще умра във онзи страшен ден,
когато отегчен ти ще си тръгнеш...
Ще избереш навярно слънчев път.
Живота ми в кошмар ще го превърнеш,
душата ми разпъната на кръст
ще иска да се върнеш, но уви...
Ще бъде мъртва вече любовта,
напразни ще са моите молби,
излишна ще я всяка суета...
Коментари