Повече от лично
Тази вечер съм в странно настроение.Чувствам се безпомощна.Лошо усещане.
Това е и причината да пусна само откъси от едни разпокъсани мисли.Те са
адресирани до двама човека, които определено ще се разпознаят.
* * *
...Щастие - грабя със шепи и до сълзи се смея...
Пръскам го, като цветен прашец върху всичко край мен!
Искам да мога, в кутийка да го затворя,
за да имам от него, в някой тъжен момент!
Сълзите - синоним на тъгата (аз плача за всичко),
ала точно, когато съм тъжна и трябва да плача -
мълча.
Стискам зъби, дълбоко заравям тъгата и помня едничко -
че съм силна и трябва напред да вървя!...
@ на Katherine, която предизвика всичките тези мисли
* * *
" Просто трябва да остана сам.Не се тревожи."
Ала как?В този свят, изтъкан от тревога?!
Стъпквам с крака коренища и газя мъгли -
ти мълчиш, а тревогата става моя природа...
@ на един приятел?
Поезия!!!
И двата стиха са много красиви... Първият си го харесах много, защото ми съвпада с настроението в момента...
Поздрави най-сърдечни!!!
Само се надявам да не съм предизвикала у теб тъжни мисли. Защото ти предизвика у мен много хубави мисли и усмивка :) Наистина благодаря!
И също се надявам усещането за безпомощност скоро да се изпари. Щом умееш да правиш хората щастливи, повече от всичко заслужаваш и ти да бъдеш щастлива.
Веско, благодаря ти - знаеш ли, изобщо не очаквах коментари...или поне не
странични, от незасегнати лица, още повече толкова сърдечни.
Кате, не си ме натъжила или поне не в този смисъл, за който си мислиш.Ти ме
накара да се замисля за много неща, за което съм ти благодарна!Ти ме накара да си спомня колко съм жива!
Безпомощна...Да, пуснах двата откъса, писани за двама различни човека и две различни ситуации, на едно място...На пръв поглед няма никаква връзка, но
някъде там, в душата ми съществува такава.Усещания.Те са си мои, но не мога да
ги обясня.Радвам се, че написаното не е било безцелно и съм зарадвала някой...:)))
Онзи уловител на сънища от снимката, ме подсети, че му дойде времето на единия стих.
САМ
Първо беше дихание.После вятър, а днес -
придоби очертания и избухна в душата.
Тя, тревогата, взе неочакван превес
и разбрах, че не мога да се примиря с тишината.
"Просто трябва да остана сам.Не се тревожи..."
Ала как?В този свят, изтъкан от тревога?!
Стъпквам с крака коренища и газя мъгли -
ти мълчиш, а тревогата става моя природа.
Лягам.Затварям очи и заспивам.В съня,
няма цвят, всичко е черно и бяло -
полу - сенки, полу - хора, аз...Полу - крещя...
Сама съм.А слънцето вън е изгряло.
Просто трябва...Сам...Не се тревожи...
Няма прости неща и най - простото нещо е сложно!
Сам - самотата, понякога ужасно тежи.
Ти си знаеш, но сложното не е невъзможно.
Не се тревожи...Тревогата плъзва във мен
и в главата ми бият хиляда камбани.
Аз се смея, но знам, че далече от тук, в твоя ден,
се догонват минути, часове...незасмяни.
И протягам ръце.Те се блъскат в стени,
а от сблъсъка нещо във тях изхрущява със трясък!
Дръпвам ги, след уплахата, но е късно - уви!
Вече крещя с не полу - крясък...
Накара ме да потреперя, много е силно!