Игра- Допиши стиха. Всички са поканени
Продължете стихчето е много стара игра, заимствана от "сгъни листа и пиши" само че тук изразните средства са други, единственото правило е че следващият пишещ трябва да свърже що годе смислово предният и своят стих. (Може като реплика, а може и като допълнение.) Няма изисквания за единен ритъм на цялото произведение, още по малко за рими. Ще ми се поне да пробвате, преди да го затворите с пренебрежение. Хубавото е че дори никой да не ми обърне внимание, мога да си играя и сам тази игра, но не искам. Успех.
П.п. Нека коментарите отдолу да бъдат само стихчета, коментари от рода на хубава идея, лоша идея, чудесно си се сетил или много си зле, не ме вълнуват и са в разрез с идеята на поста ми. И така успех на всички :)
Докоснах те, а ти се разпадна в снежинки.
Опитах да те събера- изгубена във нищото.
Молих ветровете, да те върнат при мен,
питах скитниците дали не са те виждали.
Мой ветрогон, мое цвете откъснато.....
къде ли... кой ли днес гали косите ти!?
и все намирисваш, не спи във боклука.
И май ще ми срещнеш юмрука
Внимавай! Имам базука!
Гледай кво правя с две ръце и чук, а.
Що за тъпотии ме караш да пиша!?
Не те кефи? Ми смени листа.
Толкова, по низко няма да падам. Просташкото поведение си е за простаците.
не става - изяде го глиста.
Но ето ти страница чиста -
започвай - давам ти писта!
P.S. Сечко, отговорил съм ти, батка, на личното послание. Не се сърди, приятелю, такъв ми е стилът на изказ.
Най- ме плашат понякога белите листи,
не започнатите, оставащи винаги чисти.
В тях е всичко което не съм доизказал,
недокоснати мисли, злободневен сарказъм.
Има нещо стряскащо във пълната свобода,
не е ли най- голямата тирания тя.
В края на деня, отново съм оцелял,
седя и се пуля във листа бял.
разпръсна се по цялото ми тяло.
Измамно е усещането, но да вярвам ли,
че има нещо хубаво и в бялото?
* * *
Бяла е тишината.Като листа, на който трябва да пиша.
/а всъщност не пиша/.
Бяла е, като чувствата, които напират във мен
/а всъщност няма чувства във мен/.
Бяла е, като въздуха, който тялото бавно издиша
/а всъщност то даже не диша/.
Бяла е, като всичко, което докосвам, в този бял ден
/а всъщност, то май не е ден?/...
==========================
Първото стихче трябваше да е към твоето /на Сечко/
първо стихче, но го изтрих, щото го написах ей така, а
сега защо го публикувам, не питай.Може би ме провокира
"бялото" в твоя следващ стих...
Белотата, като чистота?
Колко привидно измамна е .
Белите листи по нашите бюра,
на стотици дървета смъртта са.
Белотата е просто липса на цвят,
пасивна основа, фон- благодат.
Бели мисли- казваме когато не мислим
Бели кахъри- когато се бистрим.
Бяла самота- когато ни е добре сами.
Бели чаршафи- грях не познали.
Бели пари- за продаденото здраве.
Бяла погача- за доволството сито.
Бяло крехко месце- ...за момите.
Белите блузки, през които прозира ...
Бяло е лицето на мима.
Бяло е окото на мъртвеца.
Бял е листът- море, прострян пред твореца.
Бяла е същността на гнойната пъпка.
Бяла е розата, преди капката кръв.
Бял е снега покрил мъртвеца.
Бяла е душата на младенеца.
Бяло е, в междуредията полето.
Белотата е самота, понякога.
-------------------------------------------
Ефина, много ти благодаря за стиховете, страхотни са, много ми харесаха. Благодаря ти, че се включи в писането, когато има диалог има и разбирателство. Надявам се да продължиш да пишеш тук и навсякъде.
С най сърдечни поздрави и пожелания за успех във всичко:
Сеч
е понякога пристан и въобще не е бяла.
Побеляла е от очакване тишината
и във себе си, минути с часове тя е сляла.
Бял е погледа, в който вчера ти се изгуби
и така не успях от страха да избягам.
Побелях от мълчание и от сенките груби,
отразили ръцете, които протягам...
Бял е образът, който ще нося с години
и до бяло ще лъскам от прахта периодично.
Бели преспи, ако трябва сега ще премина,
за да стигна до цветното, за да стане различно.
Шарените ми дрехи,
от години спят в гардероба.
Уморих се да бъда различен,
вече може би търся подобия.
Помня кървавочервеното
на умиращи в ръцете ми приятели.
Помня бяло-синьото върху жълти бюра,
в излияния на разни предатели...
Помня небесносиньото...
от кошмарни свободни падания.
Помня масленозеленото,
на тревата която погали ме.
Помня белотата която ме повика...
Помня Слънцето, което я надвика....
Помня очите, изгарящи в душата ми рани....
Помня как нежно лекуваха топлите длани....
Помня....
А паметта е понякога страшна.
Все по трудни стават новите крачки...
И ако опитът от грешки опазва ни,
дали не ни пази и от сбъднато щастие!?
-------------------------------------------
Някои други мои мисли за цветовете, тук
Май го приех комплимента, :)
Не стряскай така с цветовете -
има моменти и моменти!
Докосваш се до моя сън, далечна,
изгубена на времето в пустините.
Пропуснах ме се в точката пресечна
и с бяла смърт затрупват ни годините.
Паметта ми, слава Богу, е на мястото,
а всички призраци, в килера съм строила.
Не ме е страх от тях и празното
пространство между тях съм оцветила...
В лимонено, вкусът ми да е малко кисел,
защото вечно се усмихвам и нали разбираш,
сред песъчинките не искам да съм бисер,
а никой киселото не избира.
В зелено, за да ми е меко /като от тревата/,
когато с боси стъпки се промъквам вечер.
Забравям синьото /но не като водата/,
като очи, в които бих потънала, ако не са далече.
В лилаво - като новата ми рокля
/възпявам я, защото хич не нося рокли/,
в оранжево - до пламък, да се стопля -
поне веднъж, пък нека сме порочни.
В червено, кърваво, но като чаша вино -
обикновена, стъклена, нащърбена от времето...
Разбираш ли, и аз си имам минало,
но не е нужно да го нося като бреме.
Завършвам с черно - черно, като сянка.
Мойта сянка полегнала на паважа...
Тя е "аз", а пък уж ми се пише другарка,
но за нея, някой друг път ще ти разкажа...
------------------------------------------------------
Някои други мои мисли за цветовете, тук
В края на сезона
Оранжев залезът, вълните - сини...
Разбърквам ледчетата в Блъди Мери.
От радиото - Алла, Арлекино.
Ръцете ти сковано потреперват.
Увяхнало е цветето в косите
и барът не е нашият отдавна...
Морето - развълнувано, сърдито.
Вината? Нея я делим поравно.
Есента на чувствата,
измъчени обяснения,
полуизвинения,
прикрити въпроси.
Разделени са вещите
на купчинки,
а сякаш вчера
тичахме боси.
Нашето щастие
в албума със снимки,
него трудно ще го разделим.
А другото е декор и фасада
и за душите е грим.
Сбират се междуредията,
във неизказани думи,
падат опитите за разбирателство
в пропастта по между ни.
Вече всичко си казахме,
няма клетви лъжи и обиди.
А пък вратата
ще затвори завинаги
този свят
зад гърба ни.
Ето един мой вариант - не знам защо все ме влече към хепи енд
За да се сетите и за началото - слагам го
Докоснах те, а ти се разпадна в снежинки.
Опитах да те събера- изгубена във нищото.
Молих ветровете, да те върнат при мен,
питах скитниците дали не са те виждали.
Мой ветрогон, мое цвете откъснато.....
къде ли... кой ли днес гали косите ти!?
- - - - - - - -
Не искам да знам – някъде там ти си моя
Аз съм твоя снежен човек
ще се скитам, ще лепнат по мене снежинките
лед - ти и аз – после в летния зной
Ще течем, ще шумим и ще стихваме
Слети в едно.
Докоснах те – глупаво, слисано.
Прости ми – не знаех какво са ръце.
а ти се разтопи в ръцете ми от горещата ми страст.
От нея в бистър ручей се превърна и сега вместо мен,
целуваш своя бряг
Реката на живота, подмива реалността.
Вчерашните дни са просто песъчинки.
Реката помни, но не иска да знае.
А живота просто с нас си играе.
Не песъчинки, мойте са кариери,
в които блъскам бедното си тяло -
под камъните, гордостта си да намеря,
ако изобщо, тя е оцеляла...
Хората и дните им са песъчинки в реката на живота.
Тя просто с нас си играе и изобщо не ще
за живота ни да знае.
Помня
Помня.Просто ти не знаеш колко помня.Пренаселила съм се от аромати, звуци и картини.
Думи, погледи, забити, като оня,
който всеки път ме гледа от очите ти.
Или може би, така ти е удобно.
Боядисваш всичко, да е ново - в снежнобяло,
смяташ, че дори да не е същото, поне ще е подобно
и забравяш за оригинала...
***Публикувано с ужасно голямо закъснение, ама сори.
Реката помни, но не иска да знае.
Векове си проправя път сред скалите,
песъчинките от тях да издълбае,
да извае ждрела причудливи и скрити.
Реката на скулптор май си играе -
П.П. Първоначално исках да завърша с "Така преминава световната слава". :))прецизно и с много любов тя създава
живи картини от камък омаен -
търпелива, но страстна, при мене остава.
Сеч, реката ми е слабост, :))
Сепна се лятото и взе да заваля,
като пияница на четвъртата бира.
Ту ветрове, ту облаци, ту зверска жега,
като жена на средна възраст, пред развод.
Като че не може да събере мислите си
и за това се разхвърля, на дребно, по малко...
А реката на живота зави на умряло,
по острите камъни, преди да се хвърли
от водопада, наречен Вечност.
Драматизъм- блика от всякъде.
Цветовете, се скриха
като кучета в колибките си,
в очакване на по- смели художници.
А аз видях морето, нищо друго няма значение.
Примъква се зимата,
като невестулка-
с безшумно прокраднали се
малки крачки...
Сезони, сезоние,
безсезоние,
все човешки дребни играчки.
И ако някой причината вижда,
този някой е сочен със пръст...
И из цялото причинно следствие
води само една дума- мъст.....
Този някой е грешката
осъзната, която ни стопля за миг....
Този някой не е учена фраза....
Този някой е вик,
вик във който ужаса вдява всичките ни сетива....
Вик във който едва оцеляващият вижда,
че има нужда от чудеса.
Вик във който отчаянието се бори с жаждата за живот-
сънува чудеса!
Викай, все ще те чуят, няма бездънни небеса!
Не знам дали ще ти хареса това което се получи. Всъщност, не знам и защо се получи така...Все пак, кажи става ли?
Побелях като пепел в студено огнище,а ръцете ми празни все тъй ме болят.
Пустота - сякаш вятър по голо стърнище...
Тишина - сякаш неми снежинки валят...
Все те търся - във всяка усмивка случайна.
Все те викам - на глас и на сън...
Май превърнах живота си в пареща тайна -
че без теб ми е страшно самотно навън...