МЪЧАТ МЕ ДУМИТЕ

Мъчат ме думите. Пиша за мама.
Пиша за мама, а мама я няма.
Мама отиде нейде оттатък,
где няма връщане, няма остатък.
Вечер ме гледа, там от небето,
като звездица в небитието.
Чувам да дума, дума след дума:
"Срещнеш ли мъка, сине, по друма,
наведи чело, целуни ръка.
Човек е човек, за да разбира.
Пръстта ни ражда и ни прибира!"

ВЕЧЕРЕН РАЗМИСЪЛ

Умира моят бащин дом, умира.
Старее къщата. Умряха майка ми, баща ми,
брат ми из райските градини скита
и господа за мене често пита:
защо се бавя и къде живея?
Приятелите още ли очакват
да ги почерпя, за да ме одумват.
Дали черницата изсъхна край стобора.
Дали във къщи идват още хора.
Пътеката до моя дом с трева обрасна.
Една къртица чак под прага рови.
И чака къщата стопани нови.

НЯМА ГО МОМИЧЕТО

Няма го момичето, с което
скитахме по градските площади.
Тайничко се криехме във храстите,
за да се целунем. Бяхме млади.

Вятърът разрошваше косите й,
а луната слизаше по-ниско.
Роклята оранжева, на залези,
все ни пречеше да бъдем близко.

Котките коварно ни завиждаха,
втренчени във нашата прегръдка.
Хвърчила от облаци летяха,
а по нази тръпка подир тръпка.

Няма го момичето, с което
сме изпитвали тъга и радост.
То отиде нейде по небето,
но остави спомени за младост.