Иван Николов

***

Съпоставям учудено дните сегашни и дните предишни -
сякаш в чужда тетрадка съставям жесток послепис…
Ти, разбира се, помниш: в нозете ни капеха вишни
и животът изглеждаше вишнев и чист.

Боже, в колко безпътици трихме подметки,
как отвред ни обсаждаше с котешки стъпки бита!
Вече кратки са нашите думи, безумствата - редки
и когато те гледам, в ушите ми вече не бие кръвта.

Любовта е така беззащитна, така уязвима,
в най-далечния ъгъл седи, самотува и странно мълчи…
Предполагам, от тънкия полъх на идеща зима
твойте устни са хладни, разсеяни - мойте очи!

И заплетен в домашните шумове, глъхне мотива,
който ние с нарастваща болка следим…
Не посягай за ключ! Любовта си отива
и оставя след себе си купчинка пепел и дим!

Ето, вече сме трезви. Четирсетгодишни.
Сетивата не ни изненадват: светът е веществен и гол.

…Ако все пак решиш да почистиш петната от вишни,
моментално излизат, натъркани с кухненска сол!