Завърши конкурсът за млади автори

Преди няколко дни завърши конкурсът за млади автори на Пловдивската поетическа академия "Добромир Тонев" и сдружение "Штъркел". Информация за конкурса има в "Събития", в лявата част на менютата на общност "Поезия". Там са публикувани и стихотворенията на спечелилите. Ето и линк.

Ето и стиховете, които ми допаднаха най-много: (Всички останали може да видите на горепосочения линк). 

Поезия за буря


Стихове -
думи,
които тръгват
без шапка и ръкавици,
когато в главата ми
бродят виелици.
Завиват зад дилемата
в окото на бурята.
Падат прашинки,
просълзяват се...
Бурята пише поезия -
смиват се точките,
тук-таме
удивително блесват светкавици,
разказвачът изтрива
с ръкав
закъснелия пътник.
Няма място
за хора -
окото на бурята сляпо е,
недовижда,
предвижда го
само по стъпките,
с които избързва до вкъщи,
затваря си текста
и вари топъл чай
за моите думи...


Ковачът на слънцето

Принадлежи му целия съновник -
от среща сутрин преди изгрев
до обиколката по скитащото пладне,
изхълцващо с надгробен писък.
Той няма настроение за нищо -
при него селото не се отбива.
Конете куцо прокънтяват името му,
в пътеките пък друг тупти с нозете им.
Замахва с чук и огънят строшава
на две – заражда утре, днес - жарава
под позлатеното око на наковалнята -
светът се случва и ковачът става
налуден жрец на неподзвездното,
пророкът, дръзнал да щади съдбата.
Ковачо, закали сърцето на надеждата,
че утре слънцето отново ще ме чака!

(Гергана Атанасова, втора награда)

Дефиниция на есента и зимата

Листопадът е само илюзия.
Листопадът не ни се е случвал.
Не листа, чуй – по нас пада музика
и сърцата ни точно улучва.
Не дърветата бавно събличат се,
а сме ние – разхвърляли яркост.
Необичани и необичали,
жадни, боси след лятото жарко.
Непрегръщани и непрегръщали,
ние всъщност творим тази есен.
Капка явна тъга аз прегръщам –
от това, че светът ми е тесен.
От това, че безНежната зима
ще прегризва листата, стеблата ни.
Но повярвай – това, че те имам
непокълнало пазя в душата си.
Листопадът е само илюзия.
И декември ще бъде такава.
Замълчи. Само някаква музика
още летни надежди ни дава.

Купе мълчание

/на глухонемите, които ми се усмихваха във влака/

Гледат се – във ТИХОТО на устните.
Сбъдват недомислени  вселени.
Аз стоя и остарявам, слушайки
тишината, пееща край мене.
Аз стоя, а танцът на ръцете им
гони всичко черно и нечисто,
дето е крещяло във сърцето ми.
И смехът им бавно се разлиства.
Ще узрее – късна жълта ябълка.
Златна – като ТИХОТО на устните.
Сто пъти от тях съм аз по-няма.
Сто пъти от тях съм по-изкуствена.
Гледат се. И аз ги гледам. Слушам ги –
думите си те са надживели.
Чувам ги , в затишието сгушена –
сякаш плачат лястовици бели.


(Елена Денева, трета награда)