Евгения Иванова – "В едно небе, олекнало от бели облаци"

Евгения Нешова Иванова е родена в град Панагюрище. Зодия Риби. Биолог. Работи в Биологичния факултет на ПУ „Паисий Хилендарски”. Доцент по генетика.
„В едно небе, олекнало от бели облаци” е първата книга на авторката.

* * * /Многоточия/

Денят вдига приздрачния блясък на тъмното.
Нашето реално присъствие вика...
Кое е по-земното – викът или скритото?
Кое е по-истинско – тук или там?
Кои ли сме всъщност – нишки, втъкани в светлото
или светещи точици в мрака...

Приздрачният блясък на тъмното моли.
Не иска да го наричам така
/защото това не било истина/
Питам го – кое те обижда?
Мълчи. Явно сама трябва да разбера...

Протягам ръка и докосвам безбрежното –
светло и тъмно,
черно и бяло,
и се превръщам в нещо,
което е видно във тъмнината...
Колко се радвам това да е истина
и аз да съм светлината...

За Бога, хората и мравките

Видях трохи,
разпръснати в праха,
до парещите стъпки
на познат самотник.
Усетих как проплака
Нещо в мен –
Човекът гладен,
хляб изхвърлен бе прегърнал...
О, Господи! – простенах аз –
през сълзи истината
можех да прогледна.
Но моят Бог
не ми отвърна с глас,
а някак ме накара да прогледна...
И аз видях.
Видях трохи,
посипани с любов в пръстта,
сред чаканите стъпки
на познат добряк.
Видях безброй забързани лица
на мравки,
борещи се със праха
и носещи храна...
Тогава чак разбрах,
че скитникът самотен,
прегърнал уличния къшей хляб,
ги бе нахранил...,
днес
Той беше
като Бог за тях.

Едно утринно зимно щастие

Стъпки в снега
на призрачна и тиха
утринна нежност.
Бяло във мен,
бяло нявсякъде,
т.е. в безкрая.
Бяла безбрежност
в призрачната
тиха
утринна нежност...
Малки снежинки
танцуват край мен.
Целуват ме нежно
и трепетно дават –
от себе си дават всичко,
което са имали –
цялото свое начало и край.
Дават го.
Без да потърсят отплата.
От многото нежност,
от цялата обич
наоколо всичко
е приказно бяло...

* * *

Толкова много обичам снега.
И небето, което го ражда.
И земята, която му дава простор.
И пространството,
ставащо сцена на танца.

* * *

Да. Моят свят
граничи
с хоризонта.
И бих могла
да мина
в необятното,
единствено,
ако преодолея
чувството
за собственост
и чувството
за граница.

За чуждата самота

Кипарисово клонче
тръсна сняг в косите ми.

Забързана кола
палтото ми със кал заля.

Едно самотно куче
впери поглед във очите ми.

И непозната птица
в клоните над мене прошумя.

* * *

Следа...
Вещае във душата ми
разруха...
Нима не съм
разбрала до сега,
че всяка грешка моя
е като спомен
от забързана,
неистинска река,
заливаща живота ми
след дъжд пороен?

А думите –
това объркващо безбрежие –
понякога не мога
да ги спра...
И ето, че усещам –
идва времето,
когато ще започна
да мълча...

* * *

Паралелни пространства...
Няма пресечки – докосване,
има усещане.
Няма сън – всеотдаване,
има пътуване.
Сега се гоним във времето.
Сега. В този момент...
А как ще бъде в една друга реалност
в прегръдка на нежно безвремие?
Не знам, но те моля,
не тръгвай в обратна посока,
защото ще се отдалечим
безвъзвратно...

Приздрачни видения и размисли
по време на едно дълго пътуване

1.

Сред снежната сумрачна тишина,
в прегръдката на ранна зима,
бледнее призрачна магьосница – гора,
обвита в тайнственост неотразима.
И клони сплитат неми сенки на дървета,
забравили зеленото и свежата любов.
Изсъхнали треви сивеят в зъзнещи полета
под белия, студен покров.
Тук-там скали нехаещо изпъкват
подобно глухи очертания в незнаен брод.
В хралупи, сгушени сърца се мъчат
да пазят сънищата си до идния живот.
Един безкрайно пъплещ влак
живота ни придърпва 
в посока някаква – не знам каква...
Една луна в небето се озърта
и търси топлина
във нечия сама душа...

2.

С червенина в небето
се облива слънцето
след тежкия си път
из дебрите на мръзнещия ден.
При този студ
усещам топлина
от залеза,
прегърнал облаците
и самата мен.

3.

Самотното дърво отсреща
е сякаш център на Вселената.

Залязващото слънце
тази тайна е открило
и цветен ореол
с любов му е дарило...

4.

Сама с настъпващата вечер.
Сама със залеза на този ден.
Сама със нямата луна в небето.
Сама със трепкащи звезди над мен.
Сама със облаците – причудливи форми.
Сама с блещукащите светлинки на онова селце.
Сама с?задъхания влак за някъде.
Сама в света на моето сърце...

Сама със вечерта.
Разтворила се с Времето.
Прегърнала и трепет,
и сияния и тишина,
дочувам сякаш шепот на Вълшебница :
„Това
не може
да е
самота”.

* * *

От няколко дни
стоплям с дъха си
един катинар...
И той ми отваря
вратата
за някъде...

* * *

И в тази нощ ще има пълнолуние.
А пулсът на тревожното съзнание
ще дебне мойте прегрешения,
ще търси изход в лабиринта от безпътици...
И в тази нощ с изгрялата луна ще разговарям,
С душата си ще търся силует на птица
сред бял овал на лунно огледало.
И със сърцето си отново ще копнея
за някакво изстрадано вълшебство.

И в тази нощ ще има пълнолуние.
По равното небе ще плуват пак
въпроси, отговори, размисъл...
Един вълшебник от земята
със шапка островърха ще рисува
по лунното небе картини.
И те ще оживяват във пространството...

И в тази нощ на бяло пълнолуние
ще чакам своето изстрадана вълшебство...

* * *

С вечерния полъх на вятъра
дочух песента на щурци
и усетих, как тя
във пространстовото сля се
със светлини на пробягващи
по шосето коли...

* * *

В забравената вечер
с листопада
една застинала
въздишка полетя.
Къде, къде ...
Нанякъде, нанякъде ... –
Дочу се шепот
сред треперещи
листа ...

Копнеж

Не бързам за никъде.
Попивам в пространството
копнеж на на земя,
предусетила дъжд.
И оня потаен
ромон на рекичката,
небързаща
също за никъде,
подобно на мен.

 * * * /Друга реалност/

Сънувах...
Изтръпналите мои пръсти
как ронят нежност
от узряла пита слънчоглед...
Как погледът ми
надпреварва се високо
със ято птици
сред опушен слънчев силует...

Сънувах през опушено стъкло...

* * *

Усещам –
Тихо пръстите ми
Побеляват...
Улавям
тръпнещия звук
на водопад...
Сънувам
бягащи със светлината
сънища на птици...
Препускам
със измислени коне
над планини неистински
в едно небе,
олекнало
от бели облаци...