Думите ти

Те, думите ти, ме пронизват като нож.

Изкусно ме въртят на острието си.

Представата за ден или за нощ,

загубва вече смисъл в битието ми...

Безпомощно се лутам между тях -

да бях светицата, навярно бих прогледнала.

С кървящи сълзи бих заплакала, но аз -

да се помисля за светица, е последното.

И изтъняла, като гнила връв,

опъната до скъсване, те слушам...

Луната днес, червена, като кръв,

учудена в прозореца се мушва.

Звездите са притихнали - мълчат,

заслушани, във думите, навярно

и уж е топло, а във мен студът,

прониква неусетно, до полярност.

Сънувам ангел - с ангелски крила,

разперени свободно във простора.

Дали ще мога с тях да полетя?

Там, в думите ти търся отговора...