Димитър Краев - "Въже"

През краткия ми престой през зимата в България ми се случиха доста неща и имах възможността да се запозная с много интересни хора. Тогава беше и премиерата на стихосбирката на Димитър Краев - "Въже", на която по една или друга случайност имах възможността да присъствам.

Самото представяне на книгата беше в Пловдив, в Балабановата къща. Като основни организатори на събитието бяха Димитър Гачев и Георги Танев, известни ни от BGLog.net като DimitarG и MG42. Това беше второто представяне на стихосбирка, на което изобщо съм присъствал и определено ми беше много интересно. За автора и за произведенията му знаех твърде малко в онзи момент, но стихотворенията му определено ми направиха силно впечатление, а и самият той - като личност. От малкото думи, които си разменихме с него, останах с представата, че е много интелигентен и скромен човек.

Представям на вниманието ви кратка творческа биография на автора, както и няколко стиха от дебютната му стихосбирка : 

Димитър Краев е роден през 1968 г. в гр. Пловдив. Завършва Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", специалност Българска филология. Негови стихове са публикувани във в. "Литературен вестник", сп. "Пламък", в. "Марица" и др. Печелил е национални награди от литературния конкурс "Димчо Дебелянов" и от конкурса на радио "Веселина" (2004). Носител е на първи награди от националните поетични конкурси "Нова Загора" (2005) и "Яворови дни" (Поморие, 2005). Член на Дружеството на писателите в Пловдив (2005).

* * *

Дълго слънцето мъкна на гръб,
а животът се свечерява.
Връстник съм на самотата
и на вкоренените си
сандали.
Още чакам на масата
да седне себеподобен.
И за малко, от скука -
не измислих часовника.
Невръстно, като дете
времето бавно подрежда
хаоса.
Още малко ще чакам -
докато камъкът стане
на пясък.

Въже

Въжето,
на което скачаш,
сине.
Въжето, дето хълцаше от гъдел,
щом коремчето му триеше земята,
сега като змия пребита
в краката се е проснало.
Въртим със майка ти.
Подскачаш.
Но с друга гравитация
е твоята вселена.
Да можеше с въжето да изтеглиш
и двамата ни в нея...
Не виждаш ли душите ни
как куцат
и не искат
да се опрат една на друга?

И как въжето между нас описва
една огромна нула.

Плашило

Разпънато от птиците
сред щръкналите свещи на стърнището,
очаква шанс за възкресение.
Но аз - създателят на зимата,
сълзата на плашилото изтривам,
оплаквам изкълваното му его.
И ме затрупва не снегът,
а мисълта за него.

Останките от тайните вечери
изгниват - разпиляни.
И ти ли чакаш,
непризнат Исусе,
Светия Дух под формата на врана?
Какво ли може да изкупи
капанът - под снега залостен.
Към хълма на доверието куцат
дванайсет Юди.
Кой е между тях апостол?

Тояжката на баба

Полюшва се до куция й крак
тояжката като махало.
Побутва времето напред.
Почива си. И продължава.
Зад хълма баба се смали
в забрадката си – черна врана.
Тояжката се просна по очи.
И повече не стана.
По тялото й лази мрак.
Окастрената й осанка се
въззема,
и брули орехи – звезди
с гръбнак, изопнат от надежда.

Захвърли ме, живот.
Зад борда.
Аз съм компасът, изгубил стрелката.
Едноокият плъх.
Окото си дадох на Голямата мечка,
дето все обикаля небето.
Да гледа свирепо отвъдното.
Изхвърли ме, живот.
С погнуса.
Прегризах въжето на котвата.
Ходя по палубата,
ръфам платна от безумие.
Хвърли ме!
По-силно!
Жив до дъното искам да стигна.
Голямата мечка да видя, когато
някакъв кораб запраща
в окото й
сянка.

Още стихове може да намерите тук.