Димитър Гачев - "Пусти плажове"

1.

С дълги пръсти есенният вятър
вдига шумно през корема дюните,
заливът е ешафодно пуст
между солта и некролозите на лудите.

В дъното ръждива капандура
засмуква мисли и издиша ледена,
но само тя е връзката с нощта,
която плажовете сбръчкват до мишена.

Придърпва август до колене края си,
дори да е в невярната посока...
От скоците на точно тези луди
е тръгнал земетръса на потопа.

2.

На призори разстрелват впряг коне.
Конете стари, а стрелците много...
Морето е измислило небе
и го разкъсва сутринта от злоба.
Но без извита талия и без онази грация,
в чиято чест разбивахме главите си.
При отлива си Черният колар
погубва всичкия ми снощен романтизъм.

Безчувствените ходила на времето,
и без това нарязани от миди,
не са кой знае колко атрактивен кей
за поетеси и ефирни самодиви.
Вода отвъд, под ореолите премигва,
което няма как да се осмисли.
Вода, в която странно не потъвам,
ако съм тих, макар да съм некръстен

3.

Събуждам се с неясно намерение
да набера света със думи малки.
Така събуден често вярвам, че съм честен.
В останалото време съм удавник.
Изтрих очите на калинките със шепи
и нарисувах тичинки на плявата.
Опънах лен. Без рамка - рамка нямаше
да скрие озлобените ми длани.
Нелепа гледка е пристанището диво
с една скована къщичка за сова.
Припомням си, че  даже не харесваш
детето,
което с нос  ми украсява джоба.
С упроството на песен по прозорец
мъглата няма дом и я прибирам.
“Нима мъглата няма дом?”- изписква
врявата.
И се разлива в обеднялата ми риза.


септември 2004