С Димитър Гачев (DimitarG) също се запознах в Пловдив. На пловдивската среща на BGLog.net, която беше на 10 декември. Това бе и първата среща, на която се видях с някого от BGLog изобщо наживо. В последствие разбрах, че двамата с Георги Танев (MG42) са основателите на сайта за художествена литература и поезия - www.shtyrkel.eu, и че Димитър Гачев се занимава с поезия повече от 20 години. Тогава на път беше да излезе и стихосбирката му "Сто", на чието представяне за жалост пропуснах да присъствам, защото не съвпадна с престоя ми в България. Премиерата на стихосбирката беше на 04.02.2006, в Балабановата къща в Пловдив. Доста от стиховете му са публикувани в електронното издателство www.slovo.bg. Сега ви представям кратка творческа биография на поета, както и няколко негови стиха :

Димитър Гачев е роден в Пловдив преди 37 години. Работи като лекар.
Включен е във виртуална библиотека на сдружение "Словото".
Награда на издателство "Анхира" за детска приказка.
Първа награда на конкурса " Шарен свят" на телевизия "Седем дни"- гр. София
Втора награда на конкурса "Любовта е пиянство или пиянство от Любов" - гр. Силистра
Награда на читателите в национален конкурс за хумористична творба " Очи за себе си" - гр. Варна 2005 г.
Участник в алманах "Околчица" 2005
Организатор на конкурса "Думи в цветове" за произведение на изобразителното изкуство по текстове на интернет поети - гр. Пазарджик
Основател на интернет сайта за виртуална поезия и проза " шТъркел"- www.shtyrkel.eu
Публикации в периодичния печат, превеждан на френски език.
На 04.02.2006 излезе от печат дебютната му стихосбирка "Сто"

Подбраните стихове са от виртуалната стихосбирка "Сега пренаписвам сърцето си", публикувана в www.slovo.bg

Клише

В живота имам доста прости принципи -
не пия сам, не слушам чужди мнения,
не правя планове, не знам какво обичам,
приемам гадове без тъпи подозрения.
Не пиша весел. Или пиша слабо.
И после тайно ги чета на себе си.
Да бях по-дърт поне с хилядолетие,
бих паснал идеално на пиеската.
Не се повтарям или ми се иска,
бих забранил с закон главите празни,
писмата плахи, всяка платоничност,
и този стих, до глупост безобразен.
Ще се клиширам. До умопобъркване.
Ще кажа, че обичам до умиране,
до небесата, до кръвта на залеза,
главата ще ме заболи от взиране.
Сега съм радостен. И ми се пише яростно.
А пиша слабо. Явно е нормално.
Сега клишетата си искам да прегърна.
Да ти ги дам, ако не ти е странно.
Или обидно. Или подценително.
Или любвеобвилно недостатъчно.
Обичам те! Избягаха ми фразите.
И дълго още луднали ще скачат.
Ти си оная част на бедното ми рамо,
която липсваше, но вече си е в къщи.
Банално казано! И всичкото останало.
Но вече казах! Тука няма да съм същият.
Ще пия сам! Ще спретна монография
за всичките клишета при обичане,
след луд запой, след гузните изнизвания.
Желая те! Жадувам те! Обичам те!
Е, аз не знам! Не мога да се сетя
за по-удачни думи без ония, сложните.
Потрай ме мъничко пембяносричащ те.
Повярвай, после само тях ще помниш.

По теб

Стъпките ти още ритат кишата
изяли токове като обувки на сакат.
Наесен винаги ми липсваш. Колко есени
превърнах в думи. И във вълчи глад.
По тебе. Позагубих бройката.
Но много повече отколкото те имах.
Вродената ми алчност към обичане,
понякога тактува неритмично.
Натиска скулите и ми размива мозъка,
разделя те на две и те нарязва.
Понякога не си, понякога си в повече,
понякога те мразя, после ти ме мразиш.
Наесен винаги ми липсваш. Просто дупка
в стомаха и железен вкус нагладно.
През другите сезони... го подтискам.
Защото... Вярваш ли ми, че е постоянно?

Седим един до друг

Седим един до друг. Усещането е за някава интимност.
Говорим си. И остроумничим задъхано.
Като на състезание. По бягане от края му.
След времето са философите и миналите връзки.
Не трепваме от допири. И влагата по кожата.
Понякога се смеем на едни и същи глупости.
И по средата на брилянтната ни имитация
ни идва да се разкрещим, че сме бездушници.
Че скуката е слабо оправдание
да ровим до дъната на душите си,
умело балансирайки по думите,
макар да няма нищо за постигане.
И нищо за обичане и сълзи.
И за затопляне, защото няма смисъл.
Какви ли мисли са ни карали да стенем
и да се будим съвършено влюбени...
Дали не можем да си купим малко време?
Езици за камбаните и спомените.
Потрепването някъде отляво на тялото.
И потните му лутания. Гоненицата.
Почти безумната и садистична ревност.
Заровените трупчета на птици.
Цветята в вестник, любенето на открито...
Сега сме заедно. Пред мислите изтичащи.

Напиши отново... онова

Лесно е да се напише въздуха,
зимата в яките на палтата ни,
нищото, сълзите, главоболието,
Бог и ежедневните ни издевателства.
Лесно е да се напише самотата,
красотата, любовта след виното.
Лесно е да я отдалечим изкуствено
и да я подстрижем със причини.
Лесно е да бъдем неразбрани.
Да изпишем с керемида слюнките.
Да си сложим овчите перуки.
Да сме по-естествени на снимките.
Лесно е!
Пиши ми за хрущенето
на стъкло по босите си пръсти.
Късането на хасе със зъби,
мокро от пустинната ти същност.
Изгревите, всмукващи от фона,
педантично и свидливо досглобяван.
Напиши го като епилог,
като пръсти
зли и посиняли.
Напиши го като лек коктейл,
който са ти сипали във шепите...
Направи го, мамка му! Без кръв.
Остави я да шуми край слепите.
"Нарисувай ми една овца!"
Аз ще слушам тихото й хранене.
Напиши отново... онова...
Напиши ми твоето оставане.

Повече стихове на поета може да намерите тук.