Девет месеца без теб

Приятелю, утехата ми земна
е майка ти да чуя, да поплачем...
Твойта липса е жестока бездна.
Душата ми, превърна се във свлачище.

Явяваш се в съня ми все усмихнат,
развял коси като протестна грива...
Превърна се в звезда и ми намигаш,
а образа ти, в светлината и попива...

Събуждам се с усещане на липса,
с изпразнено и сухо битие...
Говоря към небето чрез молитви...
Дано до теб достигат те, поне...

Задавам си въпрос един от скоро:
Когато Бог от тука те повика,
дали на Него, нещо не съм сторил,
че ме лиши от твоята усмивка?

В сърцето си, приятелю, те нося
и винаги ще имаш място там.
За твоето приятелство съм просяк,
а моето без думи ще ти дам...

Коментари