Гурбетлък

Когато хлопне тежката врата
след миналия вече трудоден
и спомени нахлуят за дома
в стаята самотна и във мен,
когато любовта е като зар,
а чужд език е смисълът ми нов,
когато самотата е пожар
изпепелил душата в зейнал гроб,
когато и дъждът барабани
по немите за болката стъкла
и бърша пак поредните сълзи
от спомени за своите деца...
Тогава, тишината ме прегръща
и дълго милва моята коса,
сънят за кратко в къщи ме завръща
за да превърне в смисъл утринта,
а глъчката от уличната ария
заключена зад външната врата,
немее пред мечтите за България
които ме прегръщат все в съня...
И чудото тогава се завръща
и силата нахлува лудо в мен
и чувствам в тая чуждо-моя къща,
че трябва да се боря всеки ден.