В средата на пътя

Тъгатаме деформира,

все повече ме видоизменя...

Приспособявам се към самотата.

Не търся, не ще и намеря.

<?xml:namespace prefix="o"?> 

Тъгата, по отминало щастие.

Тъгата, по мигове незадържани.

Тъгата- несбъднати влюбвания...

Тъгата, от пориви- рани.

Давя я денем във работа,

след туй, нощем съм тъй уморен...

но тя се събира, събира

...и дебне почивния ден.

Тогава залива ме всичко,

което съм си премълчал,

което нехайно несбъднал съм,

което съм изтървал.

Забил пръта, на сред живото си,

се чудя „Сега накъде!?”

Очаква ме дългото спускане,

в самотата на идния ден.

„И това ще премине”- си мисля-

„Та какво ли не съм преживял-

колко пъти оцелявах на косъм,

а души ме тук някаква печал.”

Но ще тръгна от хълма самотен,

с двете, верни ми, до смъртта.

Тъгата, напред ще ме води,

след мен ще върви Самота.

Някой ден ще докоснат морето

уморените ми ходила.

Ще въздъхна преди да се влея

„Най- после съм у дома...”