Поезия 08.01.2008 efina 1309 прочитания

Безплътна сянка

Placebo - The Crawl



Изчезна...Разтопи се, като сняг...

Превърна се в едно голямо Нищо,

а аз, опитвайки се да намеря бряг

за себе си, в теб Нищото отприщих.

Белязвах с думи всички грехове.

Анатемосвах.Виж, това го мога

и неусетно, ти остана без сърце,

а аз - със сляпата си вяра в Бога.

Спасих се, но загубих теб, когато

пресявах зърното от плява

и в плява, посадих зрънцето,

което от сърцето ти остана.

Сега в безплътна сянка си покълнал.

Възмездие очакваш, ала късно...

Да си простим поне, щом вече си се върнал

и да забравим за това възкръсване...

Не чакай чудеса - сега е зима.

И разцъфтяването ще е трудно.

Ако си истински, то значи, ще те има,

със сянката ти, щом се случи чудото.

---------------------------------------------------------------------------

Ще съм благодарна, ако уважите желанието ми да не коментирате.
Реклама

Коментари

cecomezo
cecomezo преди 17 години и 10 месеца

Аз имам автограф от Mari... те бяха тук преди време.

cecomezo
cecomezo преди 17 години и 10 месеца
Супер са.......
efina
efina преди 17 години и 2 месеца
Някога, много отдавна, познавах един човек, който обожаваше

тази песен.Та, той често твърдеше, че е "непроменяем", а в

последствиe се промени до толкова, че ако можеше да се види

някак отстрани и сам нямаше да се познае...;)


cecomezo
cecomezo преди 15 години и 11 месеца
Здравей Анка,

 гледам един стар филм и осъзнавам колко е актуален.

 POWAQQATSI


cecomezo
cecomezo преди 15 години и 11 месеца
Живот je чудо....когато за първи път преди много време гледах този филм плаках с крокодилски сълзи....сега като го гледам пак хлипам....не е мъжко но си признавам.
cecomezo
cecomezo преди 15 години и 11 месеца
Спокойствието е живот. Нервите погребват.

 Цв.Атанасов

efina
efina преди 15 години и 9 месеца

Приятели

Аз пред тях не разтягам във фригидна усмивка лицето си.

Няма шумни наздравици — само тихо приятелско пиене.

Току хукна навън — да изпратя по някой сърцето си.

И отново се връщам — от лъжата да ме измият.

Не споделям със тях споделените нощи със слабите.

По очите ми виждат, че отново е рухнала кулата.

И тогава са светло добри и прошарено млади.

И ме милва гласът на тяхното нежно безумие.

Сто години се каня, и дай Боже, веднъж да им кажа —

в някой облачен ден, със копнежа по слънчева песен:

Те са мойта забравена, затова пък убийствено важна,

великанска причина да твърдя, че светът е чудесен.

Камелия Кондова