!
Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни
криле и блестящи многоцветни пера. Същество,
създадено да лети свободно и на воля в небето,
да радва всеки, който го гледа.
Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила
в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от
удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите
й блестели от вълнение. Помолила го да летят
заедно и двамата се реели из небето в пълна
хармония. Жената се радвала и възхищавала на
птичето, обожавала го.
И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то
поиска да види далечните планини! Жената се
изплашила. Изплашила се, че никога повече няма
да изпита същото с друго птиче. И усетила завист,
завиждала на птичето за способността му да лети.
Почувствала се самотна.
И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато
птичето дойде, никога повече няма да отлети. "
Птичето, което също било влюбено, се върнало на
другия ден, попаднало в капана и било затворено в
клетка.
По цял ден жената гледала птичето. Пред нея
бил обектът на любовта й и тя го показвала на
приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко."
Междувременно в нея започнала да настъпва странна
промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало
нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи
интерес към него. А птичето, което не можело да
лети и да изразява радостта си от живота, посърнало,
изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала
да му обръща внимание, сещала се за него само когато
трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.
Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се
натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си
спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе
видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.
Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че
онова, което най-много я бе развълнувало у птичето,
е била свободата му, енергията на размахваните криле,
а не физическата му красота.
Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл
и скоро смъртта почукала на вратата й: „Защо си
дошла? ", попитала тя смъртта.„За да можеш да летиш
отново с него в небесата — отвърнала смъртта. - Ако
го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше
още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега
се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново. "
Из Дневника на Мария от "Единайсет минути"
на Паулу Коелю
криле и блестящи многоцветни пера. Същество,
създадено да лети свободно и на воля в небето,
да радва всеки, който го гледа.
Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила
в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от
удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите
й блестели от вълнение. Помолила го да летят
заедно и двамата се реели из небето в пълна
хармония. Жената се радвала и възхищавала на
птичето, обожавала го.
И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то
поиска да види далечните планини! Жената се
изплашила. Изплашила се, че никога повече няма
да изпита същото с друго птиче. И усетила завист,
завиждала на птичето за способността му да лети.
Почувствала се самотна.
И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато
птичето дойде, никога повече няма да отлети. "
Птичето, което също било влюбено, се върнало на
другия ден, попаднало в капана и било затворено в
клетка.
По цял ден жената гледала птичето. Пред нея
бил обектът на любовта й и тя го показвала на
приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко."
Междувременно в нея започнала да настъпва странна
промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало
нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи
интерес към него. А птичето, което не можело да
лети и да изразява радостта си от живота, посърнало,
изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала
да му обръща внимание, сещала се за него само когато
трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.
Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се
натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си
спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе
видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.
Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че
онова, което най-много я бе развълнувало у птичето,
е била свободата му, енергията на размахваните криле,
а не физическата му красота.
Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл
и скоро смъртта почукала на вратата й: „Защо си
дошла? ", попитала тя смъртта.„За да можеш да летиш
отново с него в небесата — отвърнала смъртта. - Ако
го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше
още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега
се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново. "
Из Дневника на Мария от "Единайсет минути"
на Паулу Коелю
Между другото, бях си я купил при предпоследното ми прибиране до България и започнах да я чета в деня, когато се бяхме уговорили да ядем тортички в сладкарница "Неделя".
Докато ви изчакам тогава с Дона, тъй като бях пристигнал по-рано бях заседнал в едно задимено кафе, близо до Плиска и пийвах чай и четях.
После, когато се разделихме и бях на летището, имах около два часа до полета и го ударих на четене отново. Лошото беше, че бях на грешния терминал и едва се усетих накрая, че не летя за Прага, а за Дюселдорф. Но, слава богу успях да си хвана самолета тогава и всичко беше наред.
Леле... в какви спомени се върнах...
Хубава книга! Една от най-добрите на Паулу Коелю.
ПП: Някой чел ли е най-новата му книга (Вещицата от Портобело... може и да объркам сега заглавието)? И дали и тя е толкова добра? :)
съжалявах, че се получи така, но трябваше да пътувам.
Сега, като се замисля, даже не съм сигурна за къде...
"Единайсет минути" си спомням, че я четох след една
твоя публикация, така, че - благодаря ти!
Имам някои пропуски от книгите на Паулу Коелю и книгата,
която споменаваш, е една от тях, но утре може би, ще си я купя
и тея дни ще дам отзиви.:)
Иначе - лично моят фаворит е "Петата планина". Все още :)