ДОБРОМИР ТОНЕВ - "Свиждане със светлината". Тема с продължение.

  Миналата седмица обещах на Веско да потърся повече стихове на Добромир Тонев.
  Позволете ми да ги споделя с вас и дано подборът ми да ви хареса.
  Приятно четене!



***   *****   ******
 Къде си, милосърдие?
 Да отвориш широко прозорците,
 да проветриш мислите ни,
 да измериш температурата на амбициите ни
 и след поредната табелка оптимизъм
 да ни кажеш, че сме по-добре от вчера...

 Все по-рядко се мярка сред нас
 твоята бяла касинка.
 Един за друг сме само санитари-
 облекченото страдание струва кутия бонбони.

 Къде си милосърдие?
 Защо те знаем само в бели дрехи,
 с червено плюсче на челото?
 Излез от Хипократовата клетва
 и облечи синият дог на ежедневието.
 Благослови нежността и нейните синоними,
 въстанови мига на опрощението.
 Определи ден за празника на добротата.
 На най-милосърдните дай награда-
 глухарчета по реверите.
 Определи наказание за коравосърдечния-
 сто усмивки на гладно.

 Ако на шестия ден не се събуим с криле,
 ще ни остане утехата, че поне сми човеци.


                                          ЕТЮД
                   
                        Отсъствието на жената-още топло-
                        разпускаше на кактуса бодлите.
                        Помръкваше лицето на мъжа.

                        Нима и празнотата хвърля сянка?




****  *****   *****
  За първата целувка, от която
 бях елият превърнат в страх и устни,
 но и за оня вик на самотата
 в любовното затихване на пулса;
 
 за първото съвпадане на тялото
 със тялото и, но и за разрухата
 при бавното разпадане на цялото,
 наречено Представата за другия;

 за те, която още си идея
 и някой те зове по пълнолуние,
 и за телата- вече мавзолеи
 на нашите щастливи мъртви юноши....

 Нараства оня вик на самотата
 в любовното затихване на пулса.
 Нараства и страхът, че по-нататък
 ще бъде само страх и само устни.
               

**** **** ****
 Че не за полет сме определени,
 доказа го животът ни сред клоните.
 Не са като за прием подредени
 на въздуха високите салони.

 И капе от сърцата ни мастило
 със цвят на полет - без размах, без име...
 Какви ли катастрофи е спестила
 природата с това, че не летиме?

*** **** ***
 Когато до последното листо
 дървото на надеждата изтлее,
 когато в безутешно търйество
 безмислие с безвремие се слеят -

 дано в море или езерце
 белтъкът пустотата да надвие.
 И ако бог все още е с ръце,
 да ги протегне за благословия.

*** **** ****
Сезонът стига своя жълт предел,
пращят дори хамбарите на мишките.
И към завръщането си поел,
дими локомотивът на стърнището.

Увереност, покои и янота.
И мисълта за смърт е по - понятна
защото осъзнаваш: есента
е бронзовият паметник на лятото.

Тя слиза от пиедестала днес.
Листата почват танца на умората.
И зимата поставя в тяхна чест
на грамофона си иглична борова.

*** **** ***
Животът ни е кмъче, захвърлено
на някой малолетен бог от прашката
след птицата, нарачена Безсмъртие.....
И как подвива вятъра опашка
от есенни листа и как се спуска
една последна пролет във косите ни
да ни целуне с неподвижни устни,
нас - малките, добрите, ненаситните...

*******      ********    **************

Надявам се, че не съм ви отекчила с тези няколко стихотворения.