avatar

Хари Потър и Моралната паника на средната класа

С излизането на юбилейното издание на поредицата „Хари Потър“, поредната вълна остро възмущение заля социалните мрежи. Повод този път бяха кориците на изданието, илюстрирани от известия художник Любен Зидаров. Автор на илюстрации в десетки детски книги, с които много от нас са израснали – като „Том Сойер“, „Островът на съкровищата“, „Винету“, „Приказки на Шехеразада“, „Принцът и просякът“ и още много други – Зидаров, илюстрациите му в „Хари Потър“, както и цялостното му творчество станаха обект на ожесточено обсъждане. Този текст няма за цел да защитава именития художник и творческите му качества, а да коментира някои от позициите на критикуващите го и тезите, които лансират.

Особено силно се откроява идеята за „опазването на децата“ от привидяното като неподходящо за възрастта им творчество на Зидаров. Десетки коментатори се оплакват от негови илюстрации, с които са израснали, и които, твърдят те, са провалили детството им и са ги травмирали тежко и необратимо, защото са „грозни“ и „зловещи“. Те искат да спестят на децата си подобна клета и нерадостна съдба. Разбира се, на фона на картините, които деца, преживели травми като военни конфликти, живот в бежански лагери или домашно насилие, рисуват, претенциите за травмираност от гледането на няколко рисунки в детски книжки изглеждат меко казано преувеличени и цинични. Но отвъд това, в тази критика можем да различим два момента. Първият е свързан с разбирането за красота. Естетическата ценност на Зидаровите илюстрации бива критикувана от някои, защото рисунките са с неправилни форми, по-тъмни цветове, не са симетрични и като цяло – не са съвсем реалистични, а изглеждат „като нарисувани от четиригодишно дете“, както се твърди в много от коментарите в социалните мрежи. Защо последното е лошо, при положение че става въпрос за книга за юноши и деца, не е съвсем ясно. Какъв точно е проблемът: някое дете ще види илюстрациите, ще си помисли, че приличат на неговите собствени и ще си въобрази, че и то може да рисува картини, достойни за корица на любимата книга? Ужасна перспектива, действително. Представата за красота във въображението на критиците е безкрайно праволинейна – красивото е симетрично, с реалистични пропорции и форми, с ярки цветове. По-абстрактни и неправилни форми не могат да се класират напред в тази своеобразна надпревара. Така например четири от кориците на Зидаров по композиция силно напомнят на американските от Мари Грандпре и на британските от Джони Дудъл, които пък са харесвани от критикуващите българските илюстрации. Значи критиката не е толкова в подбора на сцените, които да се изобразят, а по-скоро в недостатъчно правилното изобразяване на тези моменти. Развитието на изобразителното изкуство сякаш е спряло някъде около реалистичността на Ренесанса и Класицизма – всичко, което не се доближава по пропорции и праволинейност, не става.

Вторият момент отива отвъд налагането на единна и нормирана представа за красота и засяга идеята, според която изкуството трябва винаги да се стреми именно към красотата, мислена в изключително тесни рамки (а не например към предаването на някаква палитра от различни емоции). Доколкото всеки има право естетически да смята нещо за красиво или грозно, да го харесва или не и не е длъжен да съобразява вкуса си с тенденции в световното изкуство, тук аргументът на критиците на Зидаров стига много по-далеч: илюстрациите не просто са грозни, но защото са грозни, са непристойни за деца. Децата, един вид, трябва да бъдат пазени от „грозотата“, защото тя не е подходяща за тяхното „невинно, чисто и красиво съзнание“. Те нямат право да виждат нищо грозно, страшно, плашещо, трябва да бъдат пазени от него, за да не израснат травмирани. За децата – бляскава красота, форми, освободени от каквато и да било абстракция, лесно достъпни картинки, потушаващи наченки на критично мислене, или нищо!


Вижте продължението на следния адрес:
https://dversia.net/5474/harry-potter-panika-sredna-klasa/