Учене - образование

Учене  > образование<?xml:namespace prefix="o"?>

Мария Тодорова*

В горещите юлски дни топли, топли в общественото пространство излизат приоритетите и акцентите на новите управляващи във всички сектори, в това число и в сферата на образованието. Експертни кръгове към бъдещите министри ударно пишат програми, а някъде и проекто-закони. Такъв е случаят с образованието. Приоритетите са събрани в документ, наречен  „Съвременно образование”. Там са включени много от познатите ни започнати, но недовършени предложения за реформи и промени, както и някои по-нови (по-нови за една управленска програма, не и за експертите, които работят по образователни теми). Последното, както и краткото и ясно формулиране на акцентите и приоритетите издава много повече намесата на експерти, отколкото на политици от „занаята”, нещо разбираемо с оглед на заявения и вече демонстриран стил на работа на ГЕРБ.

И все пак това, което един европейски експерт по въпросите на образованието би искал да види в една заявка за образователна програма е нейната философия, по-широка рамка и визия в синхрон с европейските такива. В документа на ГЕРБ за образованието има подобни елементи, но остава впечатление отново за отговор на някои непосредствени задачи, без систематичността и всеобхватността на една европейска концепция, каквато е концепцията за  Ученето през целия живот. 

Какво се крие зад това словосъчетание и защо то е важно за приоритетите и бъдещото законотворчество в образованието?

През последните няколко години терминът „Учене през целия живот” бе започнал да се прокрадва тук и там в отделни стратегически документи, презентации на министерски експерти и речи на политици. (Налице е цяла Стратегия на РБ за Ученето през целия живот). Интерестното в случая с този термин е, че той се изпълни със съдържание много повече за хората, работещи по европейски програми – училища, неправителствени организации, университети, фирми и др. Причината за това до голяма степен е и фактът, че основната програма на ЕС в областта на образованието се нарича не Програма за образование, а Интегрирана програма за Учене през целия живот. Не така стои въпросът обаче с широката общественост и политиците. Залисани в парещи въпроси като ширеща се неграмотност, за и против матурите, ниския социален статус на учителите, малко от така наречените „обикновени” хора , както и от „управляващите” биха се вгледали в масираното въвеждане на европейско ниво на един много по-широк и обхватен термин, отколкото е образованието.

Въпросът е в това, че не става дума просто за нова терминология, а за нова философия по въпросите на обазованието. И всяко „съвременно образование”, ако иска наистина да е такова, би следвало да се запознае с тази нова „европейска” философия. А ако освен това иска и да се развива на системно равнище, а не просто да прави опити да гаси „пожари” – и да я прилага. Поне това се очаква от страна-членка на Европейския Съюз.

ЕС няма обща политика в областта на образованието (поне не засега). Вместо това обаче от около десетина години разработва концепцията за Ученето през целия живот и се опитва да я превърне в реалност. Проведени са десетки срещи на европейско равнище, написани са множество доклади и изследвания, разработени са общи европейски инструменти, въведени са индикатори – всичко това все в посока разширяване на разбирането за образование като учене. Причината за всичко това не е в желанието на някой еврократ за оригиналничене (на английски език Учене през целия живот изглежда и звучи много по-хитово, отколкото на български – Lifelong Learning или съкратено -  LLL). Нито пък става дума за комплот срещу хубавите традиционни понятия, с които сме си свикнали – образование и обучение. Новото понятие възниква в отговор на дълбоките промени, свързани с глобализацията, комуникационните технологии и демографските промени в Европа и по света като цяло.

И така - каква е разликата? И защо е съществена?

Основното е, че става дума за излизане от тесните рамки на разбирането като за нещо, свързано само с училище и университет. Още тук виждаме голямата разлика поне в няколко посоки:

<!--[if !supportLists]-->·              <!--[endif]-->Кога говорим за учене/ респ. - образование: Образованието, особено в неговия тесен смисъл на разбиране в България като получаване на степен на образование, завършване на клас, курс със съответния държавно признат документ и в крайна степен – формално образование - е крайно, ограничено във времето. Ученето не е. „Човек се учи докато е жив” – тази българска поговорка най-точно би паснала на времевата рамка на ученето през целия живот в европейския смисъл на понятието. В този контекст би било разбираемо и предложението в програмата на ГЕРБ за ранно предучилищно образование. Иначе, предложено просто така, последното би се възприело като поредната небоснована промяна от новите управляващи. Разбира се, редно е да се комуникира и необходимостта от ранно социализиране и подготовка за учене на български език на деца с друг майчин език, с което се цели и по-качествено образование и равен достъп. (Налично в програмата). И ако за децата е казано, в приоритетите не става дума за това, че качествено обучение и равен достъп са необходими и за възрастните, които според концепцията за учене през целия живот също са в ролята на учащи.

<!--[if !supportLists]-->·              <!--[endif]-->Така стигаме до въпроса за главните действащи лица в образованието и ученето или въпроса „кой”. При образованието учат ученици и студенти, а им преподават учители и университетски преподаватели. При ученето учащи сме всички ние, живите хора, а преподават освен учители и университетски преподаватели още обучители, специалисти по фирмено обучение, ментори, наставници, инструктори. По този начин Ученето през целия живот в много голяма степен се доближва до това, което познаваме като „ развитие на човешките ресурси”.

<!--[if !supportLists]-->·              <!--[endif]-->Къде: Образованието най-често се свързва само с институциите за формално образование – училища, колежи, университети. Ученето не е ограничено институционално. Музеи, фирми, интернет, а у нас – например читалища - са учебни „пространства”.

<!--[if !supportLists]-->·              <!--[endif]-->Форми: При образованието „формалното образование”, получено в съответната институция, е единствената форма, която се „признава”. При ученето фирменото обучение (неформално обучение), самостоятелният курс по испански език с помощта на аудио-визуални материали (самостоятелно учене) се приравняват на формалното образование, ако учащият покаже същите резултати.

<!--[if !supportLists]-->·              <!--[endif]-->Какво се учи: При образованието става дума най-често предимно за общообразователна и професионална подготовка; при ученето – за подготовката на човек за реализация на пазара на труда не просто и не само в една професия; за изявата му като активен и ангажиран гражданин и за личностното му усъвършенстване. Затова при ученето, в много по-гляма степен, отколкото в образованието, се говори за „ключови компетентности”. В програмата на ГЕРБ има известно насочване към тези компетентности, както и към грижата за по-продължително институционализирано ежедневие на децата.

<!--[if !supportLists]-->·              <!--[endif]-->Каквосе постига : При образованието важни са продължителността, формата, съдържанието,  фиксираният учебен план. При ученето са важни крайните резултати от ученето, не начинът, по който са получени.

Какво означава всичко това в европейския и български контекст (като част от европейския, нали?)

- В европейски план се очаква училищата и университетите да се превърнат в институции за Учене през целия живот. Те могат да излязат от тесните консервативни рамки и ограничения (специално училищата) и да предлагат различни форми на учене (неформално и самостоятелно), на различни учащи (и възрастни) – нещо, за което много от тях са готови и го правят предвид демографската криза, но все още са ограничени от тесните законодателни рамки.  По този начин образователните институции ще се приближат до потребностите от учене на широката общественост, вместо да освобождават излишно широка ниша за всевъзможни паралелни образователни структури със спорно качество, където отново учителите си „доработват” или се предлагат обучителни услуги със съмнително качество.

Един пример – Ако училището би имало възможност да предлага отворени курсове по чужд език за всякакви възрасти на пазарни цени, учителят би могъл да преподава там, а не да губи време за пътуване до школата по чужди езици на другия край на града или пък – в повечето случаи – да се заеме с други дейности като карането на такси напр.

И още - в повечето Европейски страни, където има кандидатстудентска подготовка, именно образователните институции почти в 100 % от случаите (а не частите уроци) са тези, които се заемат с тази дейност.

- В населени места, където се затварят училища или по други причини няма образователни институции, други институции – читалища и културни домове - могат да станат учебни институции (чрез промяна в конституцията или регистрация като училища?)

- Възрастни учащи без степен на образование могат да учат в новосъздадени  (не новопостроени, а използващи се като такива, институционализирани) училища „ Втори шанс”, при положение, че вечерните гимназии са почти на изчезване. Не може да се очаква, че един млад мъж или жена от малцинстен произход или не, но със семейство и деца, които се опитва да издържа и в същото време иска (или се налага)  да се запише да завърши основно образование, ще учи предмет по предмет, година по година и то – на самостоятелна подготовка. Това вече не е равен, нито реален достъп до образование. Официалните/лицензирани учебни заведения пак си запазват правото само те да валидират знанията за завършен клас, степен на образование или професионална квалификация.

- За преждевременно напусналите образователната система трябва да се предложат адаптирани и компресирани учебни програми и подходящи учебни материали, които да им осигурят реално завръщане към ученето. Не е мотивиращо функционално неграмотни на възраст над 16-18 години да се завръщат към ученето с букварите за първи клас. Вече има учебни програми, по които се работи в ограмотителни курсове към бюрата по труда, остава да се разработят и учебни материали.

- В цялостната проблематика на ученето, а не просто на образованието, следва да се говори не просто за децата, учениците и за студентите и младите хора, а за учащите от различни възрасти. Иначе не можем да очакваме работодателите сами да се сетят, че при липса на квалифицирани или мотивирани за работа млади хора, могат и трябва да наемат и по-възрастни, които с малко преквалифициране (въвместно финансирано от държава, работодател и работещ) могат да заемат работни места. Освен финансовите стимули за работодателите (налично в програмата) е редно да се комуникира и липсата на възрастови ограничения, когато говорим за учене – в случая  - за фирмено обучение.

- В институциите за учене трябва да се предлага широк спектър от знания, не просто и не само по „предмети”, а водещи до умения и компетентности. Европейската инициатива в това тношение се нарича „ Нови умения за нови работни места”. Последното предполага дълбока промяна на учебното съдържание. Става дума и за основна грамотност, изучаването на чужди езици, знания и умения по предприемачество, активно гражданство, умения за учене, комуникативност, дигитални компетентности (налично в някаква степен в програмата).

- В ерата на Интернет и различни възможности за комуникация и обмен на информация преподавателят следва да се откаже от ролята си на „всезнаещия авторитет”, а да развие повече свои способности за модериране на процеси, за ръководене на екипи, за мениджиране на различности, за индивидуален подход. Това не би могло да стане без съответната първоночална подготовка  и последващо перманентно повишаване/разширяване на квалификацията. Редно е да се помисли и за подготовката като обучители и за съответната регистрация  с цел осигуряване на качеството на цялата плеяда от обучители на възрастни, инструктори, преподаватели по професионално обучение.

<!--[if !supportLists]-->-                     <!--[endif]-->Ученето не може да бъде задача само на едно министерство, нито само на институциите, свързани с образованието. (налично в програмата). Ученето следва да се възприеме като процес, в който участва цялото общество, тъй като обществото е „общество на знанието” – пак по европейските документи. По тази причина следва тотално да се промени визията за работа в сектора в две посоки – много по-мащабна децентрализация и създаване на обществени органи - с цел комуникация и включване на цялата общественост. В почти всички страни на Европейския съюз има Форуми за учене през целия живот с участието на социалите партньори, сдружения, широката общественост и/или бордове за учене през целия живот – нещо като постоянен експертен съвет. А на местна почва – това биха били широки обществени местни и регионални форуми, бордове, съвети по въпросите на образванието с участието на родители, културни, спортнии, социални и други институции Що се отнася до децентрализацията – тя би следвало до се отнася първо до изнасянето на чисто експертни дейности от министерството и прехвърлянето им към центрове (напр. по качеството, учебното съдържание), ресурсни центрове, малки, не непременно държавни научно-изследователски центрове/институти и др. И второ – става дума за децентрализацията на ниво училище – във финансов и съдържателен аспект. (Аспекти са налични в програмата).

<!--[if !supportLists]-->-                     <!--[endif]-->И не на последно място по значение – съдържателно, институционално, инструментално отваряне на образователната система към околния свят. Тук става дума и за по-активно участие в изработването и прилагането на европейския образователен инструментариум; и за цялостната подготовка на образователната ни система за един от приоритетите на ЕС – премахването на бариерите през ученето и насърчаване на мобилността - хоризонтално и вертикално вътре в самата система и към други системи (така наречената „проходимост” на системата и „ пътеките на ученето” – училище-университет-пазар на труда); и за пълноценно сътрудничество с останалите страни-членки на ЕС.

Вероятно повечето от тези идеи за отворено, достъпно, ефективно образование (в широкия смисъл на думата – учене), изказани тук, биха се сторили крайни, неизпълними или даже неприложими за България.

Поради това се налага следното уточнение. Тук става дума за визията по въпросите на образованието, обучението и ученето като цяло в Обединена Европа за следващите години – чак до 2020. В тази посока ще върви съюзът, към който ще принадлежим и ние. (Или поне така се надяват евро–феновете.) От полза и за сегашни, и за бъдещи управляващи е да познават тази визия. Така че ако искат да са сред строителите на бъдещето на Европейския съюз - да могат да се включат със своя принос в реализирането и. Иначе ще си повтаряме до втръсване някои заклинания за качество, достъп, реформи и ще правим отделни стъпки, но няма да е сигурно в каква посока вървим. А една програма, или заявка за такава, колкото и стегната и експертна да изглежда, може да се окаже слабо ефективна, ако не е елемент от философията на обществото (не просто на поредното правителство.)

А какво от всичко това и как може да влезе в един закон? Законът може да е отражение на съществуващи практики, процеси и механизми. Но може и да е изпреварващ и насочващ обществените такива, стига да има подобна визия. Последното вече се нарича реформа. Останалото могат да се окажат просто поредните стъпки и идеи, които се променят с идването на следващото правителство или министър.

И най-накрая (отново не по значение) - ако не променим скоро (защо не сега?) цялостно визията си за развитието на образованието с оглед на динамиката и посоката на промените в света около нас, ще се окаже, че учащи, работещи и работодатели ще се намират вече в началото на 21-ви век, а образователната ни система – все още в края на 20-ти.

* Авторът е европейски експерти и консултант, директор на българския клон на dvv-international, организатор на форума „ Дни на ученето през целия живот в България”.