Това, което толкова много обичам, със сигурност ще ме убие
Става въпрос за... учителската професия. Под „ще ме убие” трябва да се разбира „по-рано ще си ида от този свят” заради натовареното ежедневие и ред други причини. Наричам го „натоварено” заради психическото напрежение, което се натрупва и много трудно се освобождава, и заради невъзможността да успея във времето да изпълня всички неотложни задачи. Ами че те край нямат...
Фактите показват следното: от петнайсти септември насам вкъщи почти никаква домакинска работа не съм свършила, а съм в постоянна надпревара с времето: лягам си късно, готвейки се за следващия ден, и едвам успявам да смогна. И не само това – с членовете на моето семейство разговаряме в телеграфен стил – само най-важното и набързо – стил, който аз съм наложила на всички, понеже все НЯМАМ ВРЕМЕ.
По-запознатите с моето житие-битие може би в този момент ще си помислят, че ми е тежко, понеже уча първолаци тази година. От една страна – да, предизвикателствата при тях са безкрайни и ТВЪРДЕ нестандартни, но от друга – става въпрос за омагьосания кръг, в който се завъртях, откакто учебната година е започнала. Почти всеки ден се прибирам късно по ред причини: я до РИО за нещо ще отида; до Столична библиотека ще отскоча, понеже еди-какво си ми трябва; до Департамента ще се добера заради квалификационния курс; а най-често вися в училището, понеже се налага нещо да бъде предадено в писмен вид и разбира се - в най-кратък срок.
И може би... на онези четящи, които не са учители, от тези редове вероятно съм създала усещането, че се оплаквам, но това всъщност не е оплакване, а точно едни такива нахвърляни „невчесани мисли”... Нали ние имаме такава категория тук? Мисли, които споделям сега, и не смятам да редактирам - много първични, искрени, истински...
От психологическа гледна точка стигнах до извода, че при мен възникват следните конфликти:
1. Искам да си върша работата качествено, но поради обема и кратките срокове – не е възможно да стане така, както аз си представям, от което в крайна сметка чувствам огромно неудовлетворение.
2. Почувствах колко съм безполезна, когато вкъщи умувахме със съпруга ми как ще процедираме, когато той постъпи в болница за операция: за нея се иска съответното заплащане, и след направените прости сметки отидохме на варианта, че може да се наложи аз да издържам семейството... Смях в залата – моята заплата не стига, за да покрием текущите сметки, а какво остава за нещо друго...
... Докато се опитвам да поема въздух, и да сложа ред в живота и мислите си, си спомням отвреме-навреме за една колежка, която тази година не посрещна ученици на петнайсти, понеже смени професията си – стана продавачка. Един добър учител от друго училище, когото учениците много обичаха... Когато я попитах защо е избрала някакъв съвсем друг житейски път, тя ми отговори:
- Знаеш ли, че едва когато започнах тази съвсем обикновена работа, разбрах, че животът бил хубав... Ти разбираш ли, че ние в училище сме така улисани в ежедневието, толкова затворени за случващото се около нас, че не усещаме как той изтича като в пясъчен часовник, без да видим красотата му и изпитаме радостта, че го живеем...
Фактите показват следното: от петнайсти септември насам вкъщи почти никаква домакинска работа не съм свършила, а съм в постоянна надпревара с времето: лягам си късно, готвейки се за следващия ден, и едвам успявам да смогна. И не само това – с членовете на моето семейство разговаряме в телеграфен стил – само най-важното и набързо – стил, който аз съм наложила на всички, понеже все НЯМАМ ВРЕМЕ.
По-запознатите с моето житие-битие може би в този момент ще си помислят, че ми е тежко, понеже уча първолаци тази година. От една страна – да, предизвикателствата при тях са безкрайни и ТВЪРДЕ нестандартни, но от друга – става въпрос за омагьосания кръг, в който се завъртях, откакто учебната година е започнала. Почти всеки ден се прибирам късно по ред причини: я до РИО за нещо ще отида; до Столична библиотека ще отскоча, понеже еди-какво си ми трябва; до Департамента ще се добера заради квалификационния курс; а най-често вися в училището, понеже се налага нещо да бъде предадено в писмен вид и разбира се - в най-кратък срок.
И може би... на онези четящи, които не са учители, от тези редове вероятно съм създала усещането, че се оплаквам, но това всъщност не е оплакване, а точно едни такива нахвърляни „невчесани мисли”... Нали ние имаме такава категория тук? Мисли, които споделям сега, и не смятам да редактирам - много първични, искрени, истински...
От психологическа гледна точка стигнах до извода, че при мен възникват следните конфликти:
1. Искам да си върша работата качествено, но поради обема и кратките срокове – не е възможно да стане така, както аз си представям, от което в крайна сметка чувствам огромно неудовлетворение.
2. Почувствах колко съм безполезна, когато вкъщи умувахме със съпруга ми как ще процедираме, когато той постъпи в болница за операция: за нея се иска съответното заплащане, и след направените прости сметки отидохме на варианта, че може да се наложи аз да издържам семейството... Смях в залата – моята заплата не стига, за да покрием текущите сметки, а какво остава за нещо друго...
... Докато се опитвам да поема въздух, и да сложа ред в живота и мислите си, си спомням отвреме-навреме за една колежка, която тази година не посрещна ученици на петнайсти, понеже смени професията си – стана продавачка. Един добър учител от друго училище, когото учениците много обичаха... Когато я попитах защо е избрала някакъв съвсем друг житейски път, тя ми отговори:
- Знаеш ли, че едва когато започнах тази съвсем обикновена работа, разбрах, че животът бил хубав... Ти разбираш ли, че ние в училище сме така улисани в ежедневието, толкова затворени за случващото се около нас, че не усещаме как той изтича като в пясъчен часовник, без да видим красотата му и изпитаме радостта, че го живеем...
Вече цяла година се самонавивам,че трябва данапусна професията, сигурна съм ,че все някаква друга работа ще си намеря.Проблемът обаче идва от там,че сърце не ми дава да се разделя с децата и с работата си.
Днес на протестите срещнах моята класна,която ми напомни,че когато завършвах средно образование,официално заявих,че никога няма да стана учител!!!Животът обаче ми предостави такива възможности,че станах учител и истински заобичах работата си.Само страшно много ми тежи когато трябва да се подчинявам на глупостта и невежеството,а иначе досега с децата е невероятен!!!
Зори, това не е точно депресия, а по-скоро някакво подобие на лудост. За депресията се иска време, в което да й се отдадеш, а с нашата професия то просто липсва.
Worrmy, един от бичовете в нашия бранш е бумащината. Може и да съм ви споделяла, вече не помня къде и какво съм казвала, понеже в блога съм от близо две години, че моята лична теория за свършека на света се корени в хартията.
1. Хартията във вид на банкноти, на пари, които, натрупани в по-големи количества, водят по пътя на пороците, и заради тях се вършат най-големите престъпления;
2. Хартия във вид на документи, без които съвременният човек се превръща в господин Никой: документи за самоличност, за собственост, за работа и др. Само си представете какво се случва, когато някой успешно фалшифицира нотариалния акт за жилището ви – оставете на улицата, без покрив над главата си. Или ви излъже да подпишете документи с невярно съдържание – тогава може и в затвора да влезете.
3. Хартията във вид на бумащина като удобен инструмент на държавната бюрократична машина.
________________________________
На мен ми се срува, че вашата учителска лудост има едно друго, по-точно име. И то е всеотдайност.
Но веотдайността е престанала да бъде вече добродетел, ако изобщо някога го е била. В една от книгите, които взривяват мозъка ми напоследък, намерих веиколепната формулировка на едно мое отколешно усещане, че (цитирам по памет книгата) "Световният мир е личен проблем. Не може да има мир без да има мир в душите на всички хора. Без да има мир в твоята собствена душа!".
Ето, аз мисля, че дин ведър човек струва колкото 100-200 угрижени, колкото 100-200 всеотдайни, но "луди", човеци. Един ведър човек подобрява света, дори само с ведрината си и самостоятелността си, един угрижен - обратното. Той е по-скоро тежест!
Сякаш виждам вече реакцията ти/ви: "Ведрина!? Абе келеме с келеме бе, ти си кютиш в чужибина, а ни даваш акъл на нас тука! Не те ли е срам поне малко, а?! Що не си замълчиш ... поне по този въпрос!?"
М-м-м-м-м-м, да. Да си замълча? ... Да млъкна ...
Исках само да ви кажа, че ведри и уравновесени сме по-полезни за каузата, каквото и да вършим. (А как ще научим на ведрина учениците си, ако ние самите не знаем какво е?!??)
Скъпи ... приятели, аз съм убеден, че хубавите неща стават и от само себе си. Стига само да не им пречим ... много. Да им оставим, зачи, някакво място в ежедневието си. Да им дадем шанс и да не ги напъваме ...
... и млъквам
Другото, което ми тежи, е че искам да работя в класна стая, която да е поне малко оборудвана материално-технически. Ти разбираш ли, че аз освен тебешир и черна дъска нямам никакви други помощни материали или пък техника, която да разнообразява и обогатява работата ми? За да се изработи едно просто табло, ти трябва поне един час, а също така са нужни и материали, които струват толкова пари, че ако тръгна да ги купувам с лични средства, те ще надвишат сумата, която държавата ми плаща за един учебен час. Е, какъв е смисълът тогава...
И понеже ми писна да се мъча, преди седмица си купих един лаптоп, естествено втора ръка от заложна къща, който да е само за работата ми в училище. Покупката, разбира се, натежа на семейния бюджет. Страхувах се, че може и да съм направила грешен избор с нея, защото имах известни съмнения, че може заради особеността на монитора да не се вижда от всички деца, но слава Богу, оказа се, че чудесно се работи с него. Само че колко учители могат да заделят 400-500 лева за това удоволствие? Ако ме питаш за мултимедийния проектор, ще ти кажа, че той първо не се дава за ползване, за да бъде пазен да не се развали, и второ – аз не се натискам за него, защото той не се вижда добре, за него е необходимо да е по-тъмно, а само със пускане на щори нищо не се получава.
Друг немаловажен проблем са учебниците. Те не не ме подпомагат, а по-често се случва аз да се чудя и мая как да сътворя от скучните им страници идеи, които да провокират мисленето, въображението, интереса на учениците. Това също много ме обременява и натоварва, защото учебникът би трябвало да е в помощ на ученика и поради тази причина не мога да го игнорирам и да мина на лекции в начален курс, нали така?
А вече – на четвърто място е проблемът с директор, който не само, че нехае за нашата работа, а даже пречи. Допусна учебната година да стартира с недовършени ремонтни работи в училище, от което на мен ми е безкрайно неудобно от родителите, които виждат в какви условия учат в момента техните деца. Директор, който не присъства нито на родителски срещи, нито на Деня на първокласника, нито, когато трябва да се уточняват важни неща, но пък, когато е в училище, все намира начин да те потисне.
Другото, от което ме е хвана срам, е, че след като сме съобщили, че ще има занималня, в първия учебен ден, в който децата тръгнаха на училище, колежката се оказа, че се е разболяла, но никой не се е погрижил за заместничка. На една от майките й се доплака, когато сутринта й сервирах новината, че няма да има занималня. Но тъпото беше, че занималня изобщо нямаше до края на седмицата, понеже училището иска да си къта икономии. Другият ни гаф е, че нямаме окончателно седмично разписание на часовете. Аз не мога да дам на родителите такова, понеже завися от часове на колегите по английски и изобразително изкуство. Изобщо само се червя пред родителите, а вътрешно страшно се ядосвам за неуредиците, които нямаше да ги има, ако директорът беше на мястото си и си вършеше работата, както трябва.
На всичкото отгоре, когато се изготви рейтинговата система, нашето училище няма да е сред привлекателните, и не защото учителите, които работят в него, са некадърни, а заради „прекрасното” му управление. Единственото ми утешение е, че скоро ще има конкурс за директори, в който е включено и нашето училище.
На пето място - семейството ми не заслужава да бъде пренебрегнато и, когато настъпи някакъв тежък момент, аз да не съм способна да окажа каквато и да е материално-финансова помощ.
...........
А ти, моля те, недей да млъкваш... Знай, че твоята съпричастност към случващото се в българското училище не ми е безразлична.
казването на истината за нашата работа не хленчене.И при нас е така с "тебеширените " уроци. И за техника не отпускат средства, има една компютърна зала с 12 комп., а училището ни е с над хиляда ученици.
Колкото до ваканциите, не ни завиждай чак толкова.През тях най-често проверяваме тетрадки- за поддържане на тонус.Ако през лятната ваканция не миеш чинии някъде, тогава си почиваш.
И не хленча, а само информирам.
Иначе и на нас ни е много приятно, когато децата идват с удоволствие на училище, защото поне аз, а вероятно и колегите, съм все още там заради децата, въпреки юношеските им капризи и глезотийки.
РИО - пощенски клон на МОН
Изготвянето на информацията е по-важна от преподаването. Случва се дори по време на час учителят да бъде прекъсван , за да попълни някоя табличка с цифри, която спешно до обяд трябва да се изпрати до РИО. РИО се е превърнал в статистически център за обработка на данни - то не бяха таблички и диаграми от всякакъв характер, в хартиен,че и на магнитен носител. Систематизирана цялата тази бумащина е необходима , за да бъде оповестена в цифри и проценти от господин министъра в поредното му медийно представяне, като например, че 85% от училищата са приели диференцираното заплащане или броя на стачкуващите, които отново бяха старателно преброени пак под формата на справки. През тия две години министърът направи едно изключително "преброяване на дивите зайци" в образователната система.
Ген, съжалявам, че изказването ми ти е прозвучало като хленчене :( Просто не се сещам за някакъв друг по-оптимистичен начин да изразя тревогите си.