Риска за живота на децата ни

Аз също пиша тук от време на време, но чета почти всеки ден.
Да казвала съм много пъти, че стоя изцяло зад учителите и тяхните искания .
Не приемам критериите, които бяха публикувани за диференциация, не приемам факта, че заплатите им са изключително ниски.
Не приемам обвиненията, че всички дават частни уроци (началните, физкултурата, музика, рисуване, физика, химия-едва ли тези учители практикуват частни уроци)
Разбира се казвам и , че не всички са така добри както ни се иска на нас родителите, казам и че в училище има много хора, които нямат нищо общо с педагогиката и заради тях често поставят истинските учители на прицел , атаки и обиди.
Подкрепям с три ръце да има критерии за риска и отговорността , която поемат грижейки се за децата.
Смятам също, че трябва да имат застраховка (нещо подобно се въртеше за лекарите), която да ги защитава или покрива някакви щети при злополуки(недай  Боже).
Нека се добави и един критерии , който да измерва заинтересоваността на родителите в един клас и как тази заинтересованост оказва значение върху успеваемостта на класа.
Тук имам предвид, че колкото по-незаинтересовани са родителите-толкова по-висока да е заплатата на учителя.(тук да се отчита неприсъствие на родителска среща, неподписан бележник, липса на тетрадки и материали за учебен процес , които трябва да осигури родителя) Дано има нужния ефект.

Здравей, danini и добре дошъл!

Поставяш на вниманието ни една изключително важна тема за отговорността, която носят учителите, при опазване на живота и здравето на децата. Те я носят през всяка секунда от работата си с учениците и независимо как и какво се случва през това време, имат персонална вина. Така е записано в длъжностната им характеристика.

Не исках да обвързвам темата с ниското заплащане, но когато стачкуваха шофьорите главният аргумент за вдигането на заплатите им беше именно отговорността при шофиране, свързана живота и здравето на пътниците. Имам чувството, че обществеността не знае какво напрежение за един учител е да мисли и да се тревожи за всичко това. Защото в едно междучасие не можеш да вървиш с децата под строй, а в същото време на тях им хрумват какви ли не невероятни идеи за експерименти и забавления.

Няма да забравя как една моя ученичка веднъж си разби челото, защото в час реши да си оправи прическата, като прибегна до един нестандартен начин с отмятане на главата силно назад и после напред. Така се фрасна в чина, че в челото й се отвори дупка и рукна много кръв, защото мястото там по принцип е добре кръвоснабдено. Аз бях само на метър от нея, но не можех да знам, че всичко това ще се случи.

   Спомняте ли си случая с онова дете, което на ралито искало да снима преминаващия автомобил? Загина си горкото и то при положение, че баща му е бил на четири метра от него! И същият този баща е бивш автомобилен състезател. Той много добре е знаел за опасността, която грози детето му, но явно нищо не е направил.А е имал само него да пази.Ами учителят, който е завел деца на екскурзия, той как трябва да се справи според обществото.Мисля си, че проблемът си е във възпитанието на децата.В къщи се поставят основите на държането с хората, а ние в училище едва ли сме в състояние понякога да се противопоставим.Колко от нас са завели деца на екскурзия и са били спокойни?

Не искам да си спомням даже.... Тръпки ме побиват. За мен следната е сред най-колоритните ми случки с учителски стрес:

Веднъж сме на екскурзия във Велико Търново, в един хотел в центъра на града, висок и строен (не помня името му - ама знам, че ще се сетите: "Етъра", "Търново", нещо такова), бяхме разположени на 7-я етаж. И понеже стана 10 ч., аз помолих твърдо за лягане по стаите и хилене по леглата - за да спре тичането по коридора, щипенето и девичето пищене (бяха 7-ми клас, само с хормони в душите :)))

Грешка голяма.

Два часа по-късно ме загриза седемнайстото чувство и реших да проверя едни най-кръшни девойки дали не са слезли в ресторанта долу, защото ги задиряха някакви местни гларуси. Тихичко почуквам на стаята им, нищо. Отварям вратата, отключена - вътре никой. Смразявам се, но решавам, че са някъде по съседни стаи. В тоя миг съзирам прозореца с веещото се перде, който принципно се държи затворен (така ни предупредиха от хотела) - да, ама при тях: отворен. Отивам до него, поглеждам навън, като че ли ще ги видя да летят, и като видях парапетчето от двайсетина сантиментра на седмия етаж (над ресторант и прочие), свързващо ги с прозорците на околните стаи - ми стана мноооого хладно.

А иначе отношенията ни в клас са направо приятелски, ама като дам заповед - те все слушат. За какъв дявол ми беше да ги спирам да тичат по коридора?!? Къде да ги търся сега?

Тръгвам, коридорът празен, тих. Ослушвам се пред съседната стая, с наши момчета, и чувам женски кикот. Май ще са оцеляли??? Душата ми се изпълва с надежда за живот. Чукам и вадя най-дружелюбния си глас с молба за бързо отваряне.

Чувам тропот вътре, отваряне на прозорец и осъзнавам, че всеки момент мацките ще поемат обратно по парапета отвън, както са и дошли при момчетата. Веднага ги моля да спрат и да не го правят, щото съм ги разкрила, но ги обичам и им прощавам...(и си мисля, че ще умра, ако въпреки това тръгнат по парапета)... Те, обаче, готини, отварят и ме гледат понасрано, но с дяволит поглед. Явно са се изпонастискали здраво, ама струва ли си да се мре за това? Броя - 3 момчета, 3 момичета, излизат ми точно. Ура, спасени сме!!! Веднага се хвърлям да ги прегръщам, после се разплаквам, шатвам по един шамар профилактично на всеки, после пак прегръщам и целувам... Живи са!! Абе, те се стъписаха и решиха, че "другарката" е пийнала повечко. Но не мърдат, щото с луд не се спори. Всички бяха по ред нацелувани и нашляпани, май не пропуснах никого. И нито наличието на разсъблечени дрехи по земята, нито миризмата на цигари май не ме смути, нищо бе, щом са живи, всичко е окей!

После вече на никой не му се спеше, поседяхме на пода, поговорихме, аз съвсем не бях от най-адекватните, и тъкмо вече да се разотиваме с добро - нови фигури на мъжкия прозорец: още 2 нови моми лазят по парапета. Добре, че не извиках, та да стане лошото.... Влязоха, видяха ме е се попритесниха. Хайде пак целувай и пердаши! А те: "Ами нали ни казахте да не ходим по коридора? Ние сме послушни - не ползваме коридора. Затова - през прозорците, за по-кратко...."

Накрая - скромно почукахме на всички незаспали стаи, събрахме се в един голям апартамент, и те танцуваха до сутринта, някои доста сластно, а аз лежах на пода и ги гледах прещастлива, че са живи. После скрепихме "пакт за неразказване на родителите" за случилото се, с който аз (признавам си) щедро злоупотребявах в последвалите година и половина, като долна изнудвачка..:)))

Тогава, в тая черна нощ, се заклех никога повече да не ги водя на екскурзии - клетва, която твърдо издържа точно 3 седмици и пак хукнахме.

Но вече спяхме само в 2 и 3-етажни хотели, от които също можеха да се убият преспокойно, но на мен ми се струваха като игричка тия 2-3 етажа... И решихме да не наемаме повече 10-15 стаи, ами семпло - да речем: 2 апартамента със спалня и дивани, и така цяла нощ те да се приказват и да се хилят (е, не винаги, но често бяхме все в тия 2-3 апартамента)... Опипването е далеч по-безопасно от умирането, а и открих, че като си затварям дясното око - те не ходят през 5 минути да се крият да пушат по мазетата на хотелите - така хем пушат по-малко, хем не ги заплашва  нищо по тия мазета и задни входове... Вероятно няма да се съгласите с моите методи, но за мен работеха безотказно. На няколко екскурзии дори успях и да поспя нощем, по мъничко, без много отпускане..:))

Голямо доверие си имахме с тия хора, голяма любов беше. Никой не забременя (:))), никой не пострада, никой родител не се оплака, а те самите бяха на седмото небе от щастие, и бяха сред най-завижданите класове в училището. Е, имам бръчки, получени тъкмо тогава, но имам и прекрасни спомени. Порастнаха чудесни хора, вече самите имат разкошни деца, и до днес се целуваме и прегръщаме из улиците и вероятно никой не я помни оная нощ с нищо лошо, като шамарите ми, да речем....

Само аз няма да забравя какво съм преживяла с тях и се чудя с кой точно акъл, на двайсет и няколко години, съм мъкнала над 30 деца из България като луда. Това беше преди повече от 15 години - тогава вероятно най-много ни е притеснявал секса по стаите. И да оцелеят живи и здрави, най-вече.

Не искам дори и да си представя какви рискове стоят пред учителите днес.

Таничка, благодаря ти за толкова умелото предаване на тревогите и вълненията на един учител, които го съпътстват постоянно в работата му с учениците, където и да се намира. А иначе повечето хора си мислят, че да заведеш деца на ексурзия си е сладка работа.