Първи срещи с директорката
Пиша постинга по молба на Пайдея, за да споделя впечатленията си от новата директорка. Напук на Бабев, който заяви, че нямам чувство за хумор, го слагам в категория „Смях до дупка”, защото смятам, че някои читатели биха с посмели на описаните случки.
Съвсем първата среща на новата директорка с колектива ще я пропусна, защото всичко мина по протокол и не можах изобщо да си съставя конкретно мнение за нея. До момента за тази жена в училището се носеха различни слухове, които взаимно се изключваха. Реших, че по-разумно би било да проявя малко търпение и да събера свои собствени впечатления от шефката, пък и тя – от мен.
Както обикновено се случва, когато много силно се надяваш да се представиш в добра светлина, при първата по-лична среща нещата, за зло или за добро, се развиват по неочакван начин. Вчера, от мига, в който влязох в училището, имах нагласата, че с новата шефка ще се видим, по простата причина, че класната ми стая се намира точно до дирекцията. Дели ни една стена.
Мина първият час, дойде междучасието и аз отидох да се преоблека за физкултура. Този път си сложих само гуменките, без екипа. Видът ми не беше особено естетичен заради комбинацията от спортни обувки плюс полуофициални дрехи, но си рекох, че за петте минути, в които ще се мерна пред дирекцията, едва ли ще ме види моята нова шефка. Желанието ми обаче не се сбъдна.
Тъкмо заключвах класната стая и вратата на дирекцията се отвори. Оттам излезе елегантно облечена руса жена. Тоест - директорката. Протегнах ръка да я поздравя, като й обясних, че съм й съседка по стая, а тя се усмихна. След това се извиних за гуменките, уверявайки я, че не съм дошла в този вид на работа, а просто имам час по физкултура. Лицето на жената грейна и аз прочетох искрена симпатия в погледа й. Господи! Че тя си е много естествена и готина.
....................................
Това беше вчера. Днес нещата се развиха още по-необичайно. Преди аз да дойда на работа се оказа, че директорката вече е в училището. Приятно се изненадах, защото на предишната ни ръководителка почти не й виждах физиономията. Тя рядко се появяваше в училището, което красноречиво говореше за нейните „сериозни” усилия да работи за неговото благо. Беше „добър” организатор, защото цялата своя работа я разпределяше между подчинените си, а тя, самата, си клатеше краката.
Обикновено идвам на работа половин час по-рано и качвам с мен дошлите вече деца от моя клас. Към осем без петнайсет отново слизам долу и довеждам официално всички деца. Който закъснее, се качва сам. Вече два пъти бях слизала до долу и тъкмо си зареждах урока на лаптопа, когато чух разговор на висок тон в коридора. Различих гласа на колежката по информатика, на една майка и на още някой.
Продължих да си върша работата, а колежката влезе да ме попита колко е часа и да ме посъветва след пет минути пак да сляза до долу. Излязох да видя какво става и чух майката на Мони да извива глас над останалите присъстващи, между които беше и директорката.
....................................
Едно отклонение ще направя, за да ви опиша въпросната майка, която е една много екзотична картинка. Представете си изрусена ромка, но с невероятно самочувствие на всичко знаеща и всичко разбираща, която не търпи друго мнение. Изказванията й са прекалено темпераментни, първосигнални и придружени с активно ръкомахане, сочене с пръст, заканително клатене на главата, подскоци и чести пози с ръцете във формата на буквата Ф.
Още преди началото на учебната година бях предупредена от колежката, която е била класна на другото й дете - брата на Мони, че тази жена е изключително примитивна. Според нея единствените съществуващи мозъчни гънки са вследствие на удари по главата, нанесени от съпруга й, за когото се знае, че е завършил ТВУ.
Колежката тогава ми даде съвет да не цепя басма на майката, защото тя от добро не разбира. Разказа ми как на една родителска среща тя изгубила представа къде се намира, за какво иде реч и почнала да разказва за сексуалния живот със съпруга си, хвалейки се пред всички какъв голям майстор бил. Колежката ми тогава я изгонила, след което майката от този момент нататък започнала да се държи кротко, смирено и с необходимото уважение спрямо учителката.
Когато настъпил тържественият момент на завършването на ІV клас, майката благодарила на класната за положения труд, като формулирала изказването си по следния начин:
- Е-е-е*ати и старта у живота си му дала!
....................................
Но да се върнем на днешния случай. Причината за скандала този път беше фактът, че портиерът се опитал да възспре напористата майка да се качи горе, в класната стая. По принцип има разпореждане родителите да не се влизат в училището без предварителна уговорка, но ние не го спазваме толкова стриктно. Този път обаче аз бях помолила пазача да не я пуска, защото вчера тя дойде да прави циркове пред децата, търсейки ми сметка на какъв принцип съм определила кои ученици да се хранят безплатно. Казах й, че на мен ми е направил впечатление скъпия джип, с който се движи, а тя ми кресна:
- Ооо, не само джип имам, а и беемве!
- Именно – отговорих й спокойно аз. – Значи съм била на прав път, като не съм включила сина ви в списъка с безплатно хранещите се ученици.
„Не е правилно това”, обвини ме тя. Според нея аз не трябвало да съдя за финансовото положение на семейството по колите, които то притежава. Ето сега тези деца, които се хранят безплатно, за тях винаги има осигурена храна, а за такива като нейния син – не. Припомних й, че тя беше забравила да даде парички за купони в определения срок, което е нейно задължение, и затова така се е получило. След което я помолих да напусне и да не притеснява децата, които я гледаха с ококорени очи как подскача и се пеняви.
По-късно на обяд, въпреки че Мони нямаше купон за деня, с колежката намерихме начин да го нахраним. Купоните до края на седмицата бяха купени и аз не предвиждах скорошни срещи с буйната майка. Обаче уви – не ми се сбъднаха очакванията.
....................................
Както вече ви разказах, видях развихрена майката на Мони тази сутрин, в коридора. И за още по-голяма моя радост - в компанията на новата директорка, колежката по информатика, а малко по-късно се присъединиха и моите съпаралелни дружки.
- Как така ще ми казва той да не се качвам! – крещеше тя и училището кънтеше.
- Има официално разпореждане родителите да не се качват – обясних аз.
- Я-а-а-а, откъде-накъде?
- Госпожо, успокойте се! – се намеси колежката на Б клас, леко прихващайки побеснялата майка за лакътя.
- Ти не ме пипай! – й изкрещя тя в отговор.
- Вижте, госпожо... – намеси се новата директорка.
- Аз говоря с класната сега! – прекъсна я майката на Мони, сочейки ме с пръст.
- Така! Момент! – хванах я за ръцете аз, но тя този път не се дръпна - Искам да ви запозная с новата ни директорка.
- Да, разбрах, че имате нова директорка – смънка майката.
- Родителите нямат право да се качват – продължи директорката, - и това е моя заповед.
Я гледай ти! Добре ли чуха ушите ми? Новата директорка застава зад гърба ми. Тя все още никаква заповед не е написала, но представя нещата като нейна инициатива. Стана ми адски приятно.
Майката отново се опита да нададе вой, но аз пак я хванах за ръцете, започнах да й говоря, че няма за какво да се притеснява, че в училището се грижим за сина й, което е едно много сладко дете, и я поведох надолу по стълбите, за да слезе. Успях да укротя животинските страсти, за което по-късно, в личен разговор, самата директорка ми сподели, че останала приятно изненадана от подхода ми.
Долу на партера майката на Мони мина покрай портиера и директно го заплаши, че онзи, лудия, (имайки предвид мъжа си) ще дойде и ще го набие. Нареди му да заминава в тъмната стаичка, понеже там му е мястото. Човекът мълчеше и гледаше в друга посока. Колежката на А клас се опита да я вразуми, напомняйки й, че е длъжна да се държи с уважение към работещите в училище. Майката й кресна да не се намесва в чужди разговори, а да си гледа своите ученици.
Последствията от инцидента бяха следните: портиерът вдигна кръвно и му прилоша, а колежката на Б клас получи силно главоболие, което не й беше минало до обяд. Неприятната случка пък стана повод да се срещна с новата ни шефка тет-а-тет и много да й се възхитя на човешкото, мило отношение, в което прозираше доброта и мъдрост. Споменах й, че заради няколкогодишни борби с бивша директорка моето досие е най-дебелото в архива, а тя ме увери, че си изгражда впечатление за хората по своите собствени наблюдения и някак ми вдъхна голямо спокойствие. Излязох окрилена от кабинета й и с още по-голям хъс за работа.
Във филма "Не си отивай"(1976) се казваше "Директор не е професия". Като че ли днес вече директорка е станало професия. Във филма може би родените около неговото (и на предходника му) създаване ще открият доста прилики с днешното положение в училищата.
Директорът ни веднага се появи и ни извика в кабинета.Застана зад мен, не мога да го оспоря.Опита се да поговори с родителите,които, смятам ,се съгласиха с него, защото е директор,не защото го разбраха.
На следващата година семейството замина за чужбина и взеха и децата си.Молим се да си останат там.
Честита нова директорка! Друго си е да има разбирателство на работното място. Нека има един човек поне, който да се застъпва понякога за нас и защо това да не е директора.
Умните и патили хора казват, че от първото впечатление е рано да се правят изводи. В нашата практика е лошо не само, че недостойни хора често заемат ръководни длъжности. Другият страшен рецидив е, че свестни и интелегентни хора се опияняват от властта /то пък една власт - училищен директор!/ и след месеци само не можеш да ги познаеш! Дано твоят случай не е такъв, но аз познавам само двама души на ръководни длъжности, които поне видимо не се промениха.
А че диектор не е професия е стара истина. Даже учителският фолклор е продължил мисълта от филма "Директор не е професия, а временно изпълнявана длъжност!"
Мария, силно се надявам да сме случили с директор.
Бабев както винаги се е проявил като мил, галантен и всеотдаен съблогер! Как жертвоготовно ми е помогнал за оправдаването на категорията!
Сърдечно благодаря, Бабев! Какво бих правила без теб - не знам... Просто не знам...
Директор, мисля аз, май винаги е било професия, защото естеството на длъжността е специфично и доста различно от другите длъжности. Според мен задължителната основа е първо да си бил добър учител, за да можеш да оцениш качествата и работата на колегите си. След това - не на последно място - да притежаваш сериозни организаторски и мениджърски качества. Новата ни директорка има І ПКС и за мен това е гаранция за висок професионализъм.
Таня, в нашето учителско ежедневие подобни случаи са неизбежни. И ако зад гърба ни не стои директорът, няма как да овладеем положението и да си вършим нормално работата.
Стойчето, а при нас няма много роми, но пък за сметка на това – са ни „елитни”. Всъщност в случая става въпрос за смесен брак: мъжът е българин, а жената – сиганка.
Светльо, абсолютно си прав за първите впечатления. За да опознаеш някого, е нужно време. Много време. За съжаление на мен, както ми се случва напоследък, май започна да ми изневерява интуицията и като че ли взех да все повече да вярвам в илюзии. В онова, което ми се иска да видя в някого...
Нека да ви разкажа как се развиха събитията днес. Вчера ромката заплаши портиера, че онзи, лудия, тоест мъжа й, ще дойде и ще го пребие. Честно казано аз не повярвах и реших, че са празни думи. Плаши гаргите. (Ееех, не бях толкова лош психолог, а какво ми става напоследък?) Сутринта така се случи, че с директорката се срещнахме на улицата, на път за училище. Отново почувствах нейното мило отношение, защото, като ме видя, не само, че се усмихна, но и ме хвана приятелски за ръка. Прекрасно е, нали?
Повървяхме, поговорихме, а тя сподели, че ще чака въпросната майка, защото пазачът се чувства заплашен след вчерашните й закани. Каза, че има намерение да се опита да я привлече на наша страна, възлагайки й функции да отговаря за реда. Аз й отговорих, че интелектуалното ниво на тази жена е твърде ниско, за да може тя да асимилира думите й. Освен това се съмнявам, че тя днес ще се появи.
Но какво се случи малко преди осем сутринта? След като Мони пристигна, надникнах да видя дали майка му е долу. За мой ужас я видях да говори с директорката. Часът ни започна, и десетина минути по-късно на вратата ми се почука. Беше колежката на Б клас, която много изплашено ми описа как видяла майката в училищния двор да говори по телефона и силно да ръкомаха. Казах й да не се притеснява, защото тази майка по принцип така си жестикулира, но отново сбърках в преценката си.
Какво се е случило след това – ми разказаха колегите. Пристигнали в училището мъжът й заедно с двама цигани за подкрепление. Нахлули при пазача и добре че наблизо бил колегата по физкултура, който се проявил буквално като супермен, че портиерът може би е щял да пострада сериозно. Онези крещели, че за тях законите не важат и ще си правят, каквото си поискат. Между другото се разбра, че родителите на Мони се препитават с кражби на коли.
И така, колегата, за изненада на всички, много лесно се справил с натрапниците. Хванал по-грубичко съпруга на лудата майка под мишница, повървели няколко метра, след което му заявил категорично, че ако не напуснат терена моментално, ще ги пребие и тримата. Онези взели, че се изплашили и избягали. По-късно, когато попитах моя колега за подробностите около случката, той ми каза, че циганите ти се качват на главата, ако усетят, че те е страх от тях. Затова с тях трябва да се действа общо взето безцеремонно, смело и всичко ще бъде наред.
Куини, преди минути разбарх новини за твоето училище. Оказва се, че след като се отървахте от 63 годишна ветеранка, новата ви шефка била на...59! Не, не съм против "старата школа". При това щом е спечелила конкурс жената ще ви управлява поне до 62 г. Пък и вероятно не и пука какво ще спечели и губи, накрая на кариерата е. Дано да ви защитава и при едно основно училище всичко да е в нормални релси.
Но ми се мержелее гадната асоциация, че училището става склад за пенсионирани ръководни кадри. Май наистина виждаш желаното, не суровата реалност! И "директор" не е професия, поне в България! Но и илюзиите са присъщи само на духовните личности.
Виж, с циганите е иначе! Те разбират само от бой и заплахи - първични "личности"!
Стойчето, бащата е българин, ама нали знаеш, че има българи, дето са бетер циганите? Нашият случай е такъв.
Калабрия, сеирът е пълен. Да. Историята има кратко продължение. Една колежка каза, че от всичко това би излязъл добър сценарий за филм. Препоръча ми да го напиша и да го предложа на някой филмов режисьор.
На третия ден (тоест вчера) пропусквателният режим в училището вече беше коригиран. На родителите беше обяснено, че ще чакат отвън. В интерес на истината някои майки възроптаха срещу новото изискване и проявиха желание да се срещнат с директорката и да протестират, но аз успях да им обясня цялата ситуация и те се поуспокоиха. Други родители поздравяваха ръководството за взетото решение.
Ще направя едно отклонение. Не съм ви разказала, че в занималнята имаме нов заместник, след като напусна онова момиченце, което беше завършило току-що университета. То, милото, не можа да излезе наглава с моите ученици и последните дни е молило колегите да й се притичват на помощ, за да се овладее положението в сборната група. Явно много й е било трудно, щом накрая, преди да напусне, ни почерпи, че си тръгва.
След него дойде една страхотна Миленка, на която вече се възхищавам. Веднага ми допадна и като човек, и като професионалист – тя има 10 години педагогически стаж. Моите деца в занималнята вече са неузнаваеми. От едната крайност минаха в другата. Сега пазят абсолютна тишина, подготвят си прилежно домашните работи и много слушат. Ама много. В занималнята се работи пълноценно, качествено и всичко е под контрол.
Та Миленка ми е симпатична и заради готиното чувство за хумор, което има. Вчера, някъде към пет следобеда, я срещам на улицата, след като тя току-що си беше тръгнала от работа. Вика ми:
- Ооо, ама ти знаеш ли кой преди малко ми плати пари за стол?
- Ами мога да се досетя. Предполагам, че майката на Мони.
- Да, позна. Само че този път тя беше пратила брат му да ги донесе. Аз му взех двата лева и му върнах петдесетте стотинки, а той ме пита защо му връщам ресто. Е как защо, викам му аз, защото за понеделник не мога да купя на Мони купон. Затова. „Искате да кажете, че брат ми пак ще остане без обяд, така ли?” Точно така, отговорям му аз. Защо ти не опиташ сега да купиш на брат си купони? Знаеш, че те се купуват ден по-рано. Заповядай, влез в училището и искам да видя как ще минеш през заключената врата на стола и как ще успееш да му вземеш купони.
Та това е дотук историята. Вече не смея да мисля каква ще е следващата серия на филма в понеделник заради това, че Мони отново не може да обядва в стола.