Приятелю, благодаря...

В този пост ще иде реч за приятелството и за една песен, чийто превод ми изпрати Владимир Кромбърг, и която ми даде Отговора.

Замислих се, че уча децата да бъдат приятели, и се запитах дали аз самата мога да формулирам съвсем точно какво е това приятелство и да разпозная онези хора около мен, които са способни на истинско приятелство. Може би първо трябва да отбележа какво със сигурност не е приятелство, според моите виждания.

Не е приятелство, когато…

… зад усмивката се крие завист…

… зад гърба на приятеля си говориш неистини…

… се сравняваш с него и искаш да го надскочиш…

… му приписваш недостатъци, които той не притежава…

… не го приемаш такъв, какъвто е…

… не си искрен…


И още много други примери могат да се дадат, но тези точно ги забелязвам напоследък сред някои хора, като най-ярко ме впечатлява лицемерието. Абсурдното е, че при подобни човешки взаимоотношения изобщо става въпрос за приятелство, но неискреността наистина се натрапва и нерядко е форма на общуване между хора, които се представят за приятели – тя се чете в погледите, в излъчването, в издайническите мимики, жестове, изпуснати думи…

Един диктатор беше казал, че „ако нямаме враг, ще го измислим”. А дали не би могло същото да се каже и за приятеля? А за любимия?

Песента „Приятелю, благодаря…” я озаглавих по този начин заради твърде смелата си интерпретация върху превода на Влади Кромбърг. Наистина, много се отдалечих от оригинала, носещ заглавието „Романсът на Нина”, от руския филм „Ние от бъдещето”, но това са възможностите ми.

Исках посланието да прозвучи на български език, защото  тази песен, както по-горе вече написах, ми даде Отговора. А отговорът е, че ако нямаме приятел или пък любим, сме склонни да си го измислим, което значи - да се припознаем в някого, да го идеализираме и да повярваме в един несъществуващ образ.  

Защо ли? Защото нуждата от любов и приятелство е една чисто човешка огромна потребност, която всеки от нас я изпитва.