Приказка за Послушко и Ослушко

Дошло...време.

Зачудили се кой ще потегне гнезденцето, за да е уютно на пиленцата.

- Аз, аз! – викнал Послушко и не мигнал докато не подредил баш майсторски всички салмчици, които успял да намери.

А кой ще прибере пиленцата да са на топло и защитено?

- Аааз – издумал Послушко и се завтекъл по краищата и крайчета на Обятния, издирил всички (без една) хвъркати душици и ги прибрал.

Но те едва ходят, та камо ли да летят тези пилещарчета! Кой ще им покаже? Кой ще ги придържа?

- Аз, аз, аз! – запляскал ентусиазирано с белезникавите си крилца Послушко и не се отказал докато не укрепнало ятото.

Ами кой ще  пази писукащата челяд от хищници?

- Нека аз! – изопнал се бойко Пуслушко и впртегнал цялата си пилешка мощ да разучи навиците на грабливите и  да подготви малките за противодействие.

Дошло време.

Преброили пилците. Тука има – тука няма...Кой ще отговаря сега?

- Аз... - смотолевил Послушко и си го онесъл здраво за нямането.

Дошло времето.

Кой ще си похапне от узрялото грозде?

- Аз – чул се отново същият глас.

- Момент, - рекъл Ослушко – все ти, все ТИ.  Нека сега АЗ!!!

Послушко останал със зяпнала уста, а Ослушко освен, че останал с пълна уста, останал с ръка на сърцето, ясен поглед и чиста съвест.

Довреме.