Опълченците на Лидл

Опълченците на Лидл



О, Лидл!

Вече три часа как тълпите

чакат да отворят вратите.

Панелките сиви трепетно повтарят

на тълпата рева.

Пристъпи ужасни! Тринайсетий път

гъсти орди бутат количките диво

и тела се блъскат, и кръв се пролива.

Псувни и проклятия! Хора кат животни!

Журналист безумний снима входа пак

и вика: “Търчете! Дайте си парите!“

И пенсиите тръгват с викове сърдити,

и „Напред!“ гръмовно въздуха разпра.

Магазина отговори с друг вик: „Ела“!

И с нов порой от проклятия и попържни

пенсионерите наши, оплискани с кърви,

бутат се и блъскат, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и с количка тича стръвно, за да може

един банан повече в нея да сложи.

Колички се чупят. Тълпите реват,

талази налитат, мачкат се, пищят.

Вият като вълци, бутат се кат овци,

и пак се натискат българите прости

като свине тичат, кой бос, кой обут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни студ.

Щурмът е отчаян, персонала – труп.

Три часа веч продават, но помощ не иде,

на работний ден края се не види,

а тълпи пенсионери пак фърчат към тях.

Нищо. Те ще бачкат честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Простаците идат; всичките нащрек са!

Поредният напън вече е настал.

Пенсионер обезумял ревна гороломно:

„Бананите свършват, мандарините също!

Затуй ли това блъскане, тез синини?

Таквоз нещо не помня и във войната дори.“

При тез думи страшни безумните орди

се втурнаха люто през тесните порти

гневни и шумещи! О, безумен час!

Тълпите озверяха напълно тогаз,

бананите липсват, краставици също

стоката свършва – тълпата прелива

и гневни, безумни по рафтове висят,

пред цяла вселена, в тоз забравен кът,

за една покупка, за малко далавера.

„По новините България нази ще гледа,

репортаж ще има, тя ще ни съзре,

ако не си купим: да мрем по-добре!“

Няма вече нищо! Има хекатомба!

Всяка стока цел е, купувача – бомба,

всяка крачка – удар, всяка душа – плам.

Прахове и мръвки изчезнаха там.

“Грабвайте млеката!“ – някой си изкряска

и пенсии полумъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни покрай празний рафт,

катурят, струпалят полуживи пак!

И персонала тръпне, друг път не видели

хора как се бутат, бедни, озверели

и въздуха цепят със просташкий вик.

Пазарът се обръща на бой и за миг

пенсиите наши, кой от кой по-болни

се фърлят да докопат храните отровни,

като виждат харно, че се свършват веч...

Но вълни не спират от орди дивашки,

грабят и се бутат все така – юнашки...

Йоще миг – ще затвори тоз магазин

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

И днес йощ интернета, щом тема зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

глупоста му дивна като някой ек,

от форум на форум и от век на век!

 Автор: Стефан Янков