Общественият заговор против българското училище

ОБЩЕСТВЕНИЯТ ЗАГОВОР ПРОТИВ БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ...

автор:Росен Ангелов, доктор по социология

Авторът изразява лично мнение, с което ангажира единствено себе си

Всякакво сходство с действителни лица и събития е напълно случайно

Ко­га­то пре­ди 28 го­ди­ни ста­нах уче­ник, ро­ди­те­ли­те ми из­би­ра­ха от де­се­ти­на учи­ли­ща в гра­да вни­ма­тел­но, с мно­го про­у­ч­ва­не в кое да ме за­пи­шат. Въ­п­ре­ки ог­ром­но­то не­же­ла­ние на учи­те­ли­те и ди­ре­к­то­ра, от ко­и­то за­ви­се­ше мо­е­то за­пи­с­ва­не в съответното училище, родителите ми ме водиха не­за­пи­сан в пър­ви клас до­то­га­ва, до­ка­то ­”училищните власти” от­с­тъ­пи­ха. Нежеланието от страна на “властите” се коренеше във феодалния характер на управлението на българското образование - учениците бяха принуждавани да посещават училища според района, в който живееха, а не според техните желания. Неподчинението от страна на родителите ми на този феодален принцип оп­ре­де­ли за­ви­на­ги моя жи­вот по-на­се­т­не, за­що­то започнах да уча в най-до­б­ро­то учи­ли­ще в гра­да, в кой­то жи­ве­ех то­га­ва. От 1 до 4 клас те на­с­то­я­ха да бъ­да при един учи­тел, кой­то бе­ше из­к­лю­чи­тел­но спра­ве­д­лив, на мо­мен­ти су­ров, но зад та­зи су­ро­вост ли­че­ше не­го­ва­та все­о­т­дай­на и ба­щин­с­ка лю­бов към нас. То­ва до голяма степен фор­ми­ра мо­е­то убе­ж­де­ние, че учи­ли­ще­то е вто­рият ми дом, без кой­то не мо­га.

След 7 клас от­но­во ро­ди­те­ли­те ми из­б­ра­ха най-до­б­ро­то училище, ко­е­то бе­ше въз­мо­ж­но за вре­ме­то, за да продължа. То­га­ва, въ­п­ре­ки че не съ­ще­с­т­ву­ва­ше па­за­рна култура и ме­ха­ни­зъм, от кои­то да е ви­д­но, че об­ра­зо­ва­ни­е­то е най-пер­с­пе­к­ти­в­на­та и най-дал­но­ви­д­на ин­ве­с­ти­ция в здра­ве­то, ща­с­ти­е­то и раз­ви­ти­е­то на чо­ве­ка, те ин­ту­и­ти­в­но усе­ща­ха, че от то­зи из­бор ще за­ви­си из­ця­ло це­ли­ят ми жи­вот. Аз съм им без­к­рай­но бла­го­да­рен за то­ва, ко­е­то на­п­ра­ви­ха за мо­е­то из­ра­с­т­ва­не и ин­те­г­ри­ра­не в об­ще­с­т­во­то, за ос­во­бо­ж­да­ва­не­то ми от вси­ч­ки оне­зи пър­во­на­чал­ни “де­т­с­ки бо­ле­с­ти” на ра­с­те­жа.

Днес, като учи­тел, на­с­ле­дил про­фе­си­я­та на своя ба­ща, ще се опи­там тук да по­со­ча вси­ч­ки оне­зи не­ща, ко­и­то съм раз­б­рал, че ра­бо­тят про­тив мен, про­тив мо­и­те ко­ле­ги, уче­ни­ци, про­тив ро­ди­те­ли­те, про­тив оно­ва, ко­е­то на­ри­ча­ме “бъл­гар­с­ко учи­ли­ще и бъл­гар­с­ко об­ра­зо­ва­ние”.

I част

ЗАГОВОРЪТ НА ОБЩЕСТВОТО ПРОТИВ УЧИЛИЩЕТО

Ос­но­в­ната при­чи­на, по­ра­ди ко­я­то на­ше­то учи­ли­ще бо­ле­ду­ва, се съ­с­тои в то­ва, че то по­чи­ва не на при­н­ци­па на до­го­во­ра, не на сво­бо­да­та и от­го­вор­но­ст­та, при кои­то има яс­но раз­г­ра­ни­че­ни пра­ва и за­дъл­же­ния на ос­но­в­ни­те уча­с­т­ни­ци в об­ра­зо­ва­ни­е­то (уче­ни­ци, учи­те­ли, ро­ди­те­ли, учи­ли­щ­на ад­ми­ни­с­т­ра­ция и на­с­то­я­тел­с­т­во, пра­ви­тел­с­т­во), а на при­н­ци­па на за­го­во­ра и на про­из­во­ла. От то­зи бли­зо по­ло­вин ве­ко­вен за­го­вор про­из­ля­зо­ха сле­д­ни­те 10 най-об­щи за­бо­ля­ва­ния на бъл­гар­с­ка­та об­ра­зо­ва­тел­на си­с­те­ма.

1.   Липса на свобода като най-висша нравствена ценност и норма в училище.

От сво­бо­да са ли­ше­ни уче­ни­кът, учи­те­лят, учи­ли­щ­но­то ръ­ко­во­д­с­т­во, ро­ди­те­лят, учи­ли­щ­но­то на­с­то­я­тел­с­т­во - оно­ва, ко­е­то съ­с­та­в­ля­ва гра­ж­дан­с­ко­то об­ще­с­т­во в об­ра­зо­ва­ни­е­то. Ця­ла­та власт е пре­до­с­та­ве­на на Дър­жа­ва­та, в ръ­це­те на чи­но­в­ни­ци, ко­и­то мно­го че­с­то ни­ко­га не са вли­за­ли в учи­ли­ще, ос­вен ня­ко­га ка­то уче­ни­ци. Бли­зо по­ло­вин век бъл­гар­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние е пре­до­с­та­ве­но из­ця­ло в ръ­це­те на бю­ро­к­ра­ти, ко­и­то в сво­и­те не­о­съ­з­на­ти ком­п­ле­к­си и ом­ра­за към учи­ли­ще­то се стре­мят още по­ве­че да го уни­жат и още по­ве­че да го за­ду­шат. Наранени като ученици, те си отмъщават на училището като “държавници”.

Учи­ли­ще­то е ста­на­ло не­г­ла­сен кон­ку­рент на ка­зар­ма­тасъс сво­я­та си­с­те­ма за емо­ци­о­нал­на и ин­те­ле­к­ту­ал­на дре­си­ро­в­ка, за уни­що­жа­ва­не на уни­кал­на­та не­по­в­то­ри­мост и ес­те­с­т­ве­ни­те раз­ли­чия ме­ж­ду де­ца­та, ме­ж­ду учи­те­ли­те, ме­ж­ду от­дел­ни­те ди­ре­к­то­ри и ро­ди­те­ли. Вся­ка ини­ци­а­ти­ва за не­що по-раз­ли­ч­но се за­ду­ша­ва още в за­ро­диш ка­то “не­за­кон­на”. “За­ко­нен” е са­мо чи­но­в­ни­че­с­ки­ят про­из­вол, ид­ващ от ми­ни­с­тер­с­т­во­то, от Дър­жа­ва­та. Те­ро­рът над от­дел­на­та чо­ве­ш­ка ли­ч­ност (без зна­че­ние да­ли на уче­ни­ка или учи­те­ля, на ро­ди­те­ля или ди­ре­к­то­ра) от стра­на на ано­ним­на­та дър­жа­в­на власт уни­що­жи по­ч­ти вси­ч­ко ори­ги­нал­но и ин­те­ре­с­но в бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще. Все­ки опит да се из­бе­ре сво­бо­да­та, а не ро­б­с­т­во­то, бе­ше на­ка­з­ван и за съ­жа­ле­ние про­дъл­жа­ва да бъ­де на­ка­з­ван и днес. Не са­мо уче­ни­ци­те, не са­мо учи­те­ли­те, не са­мо ди­ре­к­то­ри­те, не са­мо ро­ди­те­ли­те бя­ха на­ка­з­ва­ни - на­ка­за­но бе­ше ця­ло­то об­ще­с­т­во, за­що­то то по­не­се вси­ч­ки по­с­ле­ди­ци от “дър­жа­в­на­та по­ли­ти­ка” за из­ко­ре­ня­ва­не на вси­ч­ко уни­кал­но и не­по­д­п­ра­ве­но. Довела до масово производство на некадърници.

Без­п­ра­ви­е­то на учи­ли­ще­то, ко­е­то до­ри за все­ки дре­бен де­тайл тря­б­ва и трябва да пи­та Дър­жа­ва­та, до­ве­де до уни­що­жа­ва­не­то на чу­в­с­т­во­то за дълг, на нра­в­с­т­ве­ни­те от­го­вор­но­с­ти, на за­дъл­же­ни­я­та ка­то мо­рал­на ка­те­го­рия - до неговата втора най-обща болест.

2.Липса на отговорност като практическо осъществяване на свободата.

Мо­рал­ни­те за­дъл­же­ния, ко­и­то все­ки един от уча­с­т­ни­ци­те в об­ра­зо­ва­ни­е­то (уче­ник, учи­тел...) по­е­ма към се­бе си и сво­и­те пар­т­ньо­ри, мо­гат да про­из­ля­зат са­мо от чу­в­с­т­во­то, че човек се ре­а­ли­зи­ра в она­зи сфе­ра, в ко­я­то се чу­в­с­т­ва ма­к­си­мал­но сво­бо­ден и удо­в­ле­т­во­рен, а не по­ти­с­нат и обе­з­п­ра­вен. Още в Дре­в­ния Рим е би­ло из­ве­с­т­но, че “Мо­жеш за по­е­маш за­дъл­же­ния са­мо към оно­ва, спря­мо ко­е­то ти имаш пра­ва”. Не мо­га да по­е­мам за­дъл­же­ния, на­при­мер, към за­ир­с­ки­те де­ца, след ка­то ня­мам пра­во да им вли­яя. Но тря­б­ва да по­е­ма за­дъл­же­ние към бъл­гар­с­ки­те де­ца, за­що­то имам пра­во да им вли­яя, да ги уча на то­ва, ка­к­во е до­б­ро, ка­к­во е зло. А щом имам пра­ва към тях, аз имам и задължения към тях. Ние се от­на­ся­ме към бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще ка­то към не­що, без ко­е­то мо­же, не­що ка­то “де­ве­та­та ду­п­ка на ка­ва­ла”, за­що­то не се чу­в­с­т­ва­ме длъ­ж­ни да да­дем най-доброто от се­бе си въ­п­ре­ки си­с­те­ма­та, в ко­я­то жи­ве­ем. Ние се чу­в­с­т­ва­ме от­чу­ж­де­ни от сво­я­та съ­д­ба, хо­ра ка­то гла­в­ния ге­рой от ро­ма­на “Чу­ж­де­не­цът” на Ал­бер Ка­мю. Жи­ве­ем аб­сур­д­но и от­чу­ж­де­ни от са­ми­те се­бе си. Вли­за­ме на­с­т­ръ­х­на­ли в кла­с­ни­те стаи и из­ли­за­ме обезверени, из­то­ще­ни от по­с­то­ян­на­та би­т­ка да оце­ле­ем в то­зи ад. Ко­га­то из­би­ра­ме да бъ­дем без­г­ла­с­ни бу­к­ви, от ко­и­то “ни­що не за­ви­си”, а вси­ч­ко се ре­ша­ва “от­го­ре”, то­га­ва до бе­зо­т­го­вор­но­ст­та ос­та­ва са­мо ед­на кра­ч­ка. По­ве­че­то от нас я на­п­ра­ви­ха. Мал­ци­на не го сто­ри­ха и те - уче­ни­ци или учи­те­ли, - про­дъл­жа­ват да бъ­дат чо­ве­ци въ­п­ре­ки дър­жа­ва­та. Без­раз­ли­чи­е­то към со­б­с­т­ве­на­та ра­бо­та до­ве­де и до от­съ­с­т­вие на мо­ти­ва­ция, ко­я­то да те ка­ра да пре­тен­ди­раш за по-спра­ве­д­ли­во за­п­ла­ща­не. А то­ва уе­д­на­к­ви за­п­ла­ща­не­то до по­ло­же­ни­е­то на ра­в­на­та бе­д­ност -третата болест.

3.Уравновиловката в заплащането в училище.

Ед­на­к­во­то за­п­ла­ща­не про­дъл­жа­ва да сти­му­ли­ра мър­зе­ли­вия, ле­ни­вия и на­ка­з­ва тру­до­лю­би­вия, инициативния и способен учи­тел. Та­зи си­с­те­ма то­ле­ри­раими­та­ци­я­та на труд и ­прого­ни по­ве­че­то спо­со­б­ни и ка­дър­ни учи­те­ли от бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще. Ос­та­на­ха еди­ни­ци спо­со­б­ни учи­те­ли, ко­и­то се бо­рят с въ­т­ре­ш­ни­те си ко­ле­ба­ния ка­то Бу­ри­да­но­во­то ма­га­ре ме­ж­ду “две ку­пи се­но”, ед­на­та от ко­и­то е ес­те­с­т­ве­ни­ят им ма­те­ри­а­лен ин­те­рес, кой­то изи­с­к­ва да на­пу­с­нат бъл­гар­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние, а дру­га­та е тя­х­на­та мо­рал­на от­го­вор­ност, ко­я­то изи­с­к­ва да ос­та­нат и да съ­х­ра­нят и мал­ко­то оце­ля­ло от не­го­ви­те до­б­ри тра­ди­ции. До­ка­то има за­п­ла­ща­не за ко­ли­че­с­т­во­ из­с­лу­же­ни го­ди­ни, ка­къ­в­то е при­н­ци­път в ар­ми­я­та - три го­ди­ни ми­на­ват и ста­ваш стар­ши лей­те­нант, още три и си ка­пи­тан, че­ти­ри - ма­йор, пет - по­д­пол­ко­в­ник и т. н. - до­ка­то има та­къв ка­зар­мен при­н­цип за “ра­с­теж” на за­п­ла­ща­не­то в бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще, до­то­га­ва ще се по­ти­с­ка ес­те­с­т­ве­ни­ят стре­меж за са­мо­у­съ­вър­шен­с­т­ва­не на бъл­гар­с­кия учи­тел, при кой­то той да знае, че мо­же да по­лу­ча­ва по­ве­че и от свои по-въз­ра­с­т­ни ко­ле­ги, сти­га да по­ка­з­ва по-го­ле­ми спо­со­б­но­с­ти. В учи­ли­ще по-ква­ли­фи­ци­ра­ни­ят е по­ч­ти при­ну­ден да крие сво­и­те ква­ли­фи­ка­ции от ос­та­на­ли­те, за да не би да ги “оби­ди”! Не­що по­ве­че, че­с­то пъти то­ч­но хо­ра с по­с­ти­же­ния в сво­е­то са­мо­у­съ­вър­шен­с­т­ву­ва­не би­ват вся­че­с­ки уни­жа­ва­ни, по­ти­с­ка­ни в учи­ли­ще, та­ка че те­зи по­с­ти­же­ния да “ми­нат ме­ж­ду дру­го­то”, да не бъ­дат за­бе­ля­за­ни.

Учи­те­ли от ка­че­с­т­ве­но раз­ли­ч­ни учи­ли­ща по един и същ пре­д­мет по­лу­ча­ват ра­в­ни за­п­ла­ти - на­при­мер, учи­те­лят по ан­г­лий­с­ки език от Ези­ко­ва­та гим­на­зия и не­го­ви­ят ко­ле­га от ня­кой те­х­ни­кум... Ес­те­с­т­ве­ни­те раз­ли­чия ме­ж­ду от­дел­ни­те учи­ли­ща са за­ли­че­ни и че­с­то пъ­ти е по-спо­кой­но да ра­бо­тиш в ня­кое по-не­пре­тен­ци­о­з­но учи­ли­ще, за­що­то изи­с­к­ва­ни­я­та към твоя труд в не­го са да­леч по-ни­с­ки, а за­п­ла­ща­не­то - съ­що­то. Сти­га сме се пре­с­т­ру­ва­ли, че ма­те­ма­ти­кът от ма­те­ма­ти­че­с­ка­та гим­на­зия, на­при­мер, и не­го­ви­ят ко­ле­га ма­те­ма­тик от стро­и­тел­ния те­х­ни­кум, на­при­мер, за­с­лу­жа­ват ед­на­к­ви за­п­ла­ти - то­ва е без­к­рай­но не­с­п­ра­ве­д­ли­во!

Та­зи не­с­п­ра­ве­д­ли­вост на не­ра­в­но за­п­ла­ща­не за ра­вен по ка­че­с­т­во труд или на ра­в­но за­п­ла­ща­не за не­ра­вен по ка­че­с­т­во труд про­из­ти­ча от че­т­вър­та­та по ред, но не и по зна­че­ние об­ща бо­лест на бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще.

4.Тотална зависимост на училището от политическите капризи на държавата.Вси­ч­ки уча­с­т­ни­ци - учи­те­ли, уче­ни­ци, ди­ре­к­то­ри, ро­ди­те­ли, - бя­ха обе­з­ли­че­ни ка­то гра­ж­да­ни на сво­бо­д­но об­ще­с­т­во и от тях за­ви­се­ше са­мо на­чи­на, по кой­то да из­ра­зят съ­г­ла­сие с по­ре­д­но­то бе­зу­мие в бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще. Ни­кой от тях ня­ма­ше пра­во да не се съ­г­ла­ся­ва - то­ва се на­ка­з­ва­ше без­ми­ло­с­т­но. Един­с­т­ве­но­то пра­во бе­ше да се из­ра­зя­ва съ­г­ла­сие със съ­о­т­ве­т­ния “об­ра­зо­ва­те­лен ек­с­пе­ри­мент” на по­ре­д­ния по­ли­ти­че­с­ки гран­до­ман от уп­ра­в­ля­ва­ща­та пар­тия.

По­ли­ти­че­с­ки­те ка­п­ри­зи на държавата се из­ра­зя­ва­ха с про­ме­ни­те в по­ли­ти­че­с­ка­та си­ту­а­ция - т. е. идва на власт ед­на пар­тия и съ­си­пва бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще, пре­д­с­та­вяй­ки по­г­ро­ма в не­го ка­то не­го­во “спа­се­ние”; идва дру­га пар­тия на власт и уни­що­жава до­ри мал­ко­то по­ло­жи­тел­но, ко­е­то е на­п­ра­ви­ла не­й­на­та пре­д­ше­с­т­ве­ни­ч­ка, и за­по­чва вси­ч­ко на­но­во. А та­ка до­ни­къ­де не се сти­га. До­ка­то бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще е то­тал­но за­ви­си­мо от Дър­жа­ва­та, до­ка­то то за­ви­си от пер­со­нал­ни­те про­ме­ни в Ми­ни­с­тер­с­т­во­то на об­ра­зо­ва­ни­е­то, до­ка­то за­ви­си от ли­ч­ни­те ка­п­ри­зи или не­до­с­та­тъ­ци на съ­о­т­ве­т­ния по­ре­ден ми­ни­с­тър, а по­ч­ти ни­как не за­ви­си от бъл­гар­с­ко­то гра­ж­дан­с­ко об­ще­с­т­во, до­то­га­ва то ще е в па­ра­ли­за, ще е те­ж­ко бол­но.

П­равилното название на Министерството на образованието, според мен, би било “Министерство против образованието”.То се стреми да по­с­та­ви на българското училище още по-те­жък хо­мот, за “да не се са­мо­за­б­ра­ви” от те­зи де­се­ти­на го­ди­ни “де­мо­к­ра­ти­ч­но ин­тер­ме­цо”. То­ку виж си по­е­ло въз­дух и по­и­с­ка­ло ис­тин­с­ки да бъ­де сво­бо­д­но. Нито един ми­ни­с­тер­с­ки ек­с­пе­ри­мент не до­ве­де до ни­що до­б­ро, за­що­то всичките са по­ло­вин­чати и ими­ти­рат ре­фор­ми. То­та­ли­тар­но­то ми­с­ле­не на бъл­гар­с­кия чи­но­в­ник в ми­ни­с­тер­с­т­во­то на об­ра­зо­ва­ни­е­то не си оти­ва със смя­на­та на ед­на пар­тия с дру­га, ни­то със смя­на­та на един ми­ни­с­тър с друг. Трябва да се промени самата духовна основа на образователната  система. Това, че училището обслужва държавата и произтичащото от нея казармено мислене, а не обществото, довежда до петата негова болест.

5.Подмяна на образователните цели на училището с политически.

То­ва, че дър­жа­ва­та оп­ре­де­ля по­ч­ти вси­ч­ко в бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще, без да се съ­о­б­ра­зя­ва с оне­зи, без ко­и­то то на­и­с­ти­на не мо­же - уче­ни­ци и учи­те­ли, ръ­ко­во­д­с­т­ва и ро­ди­те­ли, - до­ка­з­ва, че дър­жа­ва­та не се ин­те­ре­су­ва ис­к­ре­но от об­ра­зо­ва­ни­е­то. Тя се ин­те­ре­су­ва от то­ва, учи­ли­ще­то да й по­да­де по­ре­д­но­то “пу­ше­ч­но ме­со”, по­ре­д­ни­те уе­д­на­к­ве­ни “по­да­ни­ци”, ко­и­то да не я обе­з­по­ко­я­ват с раз­ли­ч­но­то си ми­с­ле­не и не­у­до­б­ни въ­п­ро­си. Ето за­що це­ли­те в учи­ли­ще не са об­ще­с­т­ве­ни­те це­ли. Със сво­и­те об­ра­зо­ва­тел­ни про­г­ра­ми, пла­но­ве, стру­к­ту­ри, при­н­ци­пи учи­ли­ще­то ре­а­ли­зи­ра це­ли­те на дър­жа­ва­та- дре­си­ро­в­ка, кон­фор­ми­зъм, ро­б­с­ко уго­д­ни­че­с­т­во, ли­п­са на сво­бо­да на ми­с­ле­не­то, ли­п­са на твор­че­с­т­во, ли­п­са на раз­ви­то въ­о­б­ра­же­ние, уе­д­на­к­вя­ва­не на стан­дар­ти­те, уни­фор­ми­ра­не на ми­с­ле­не­то, от­каз от ин­ди­ви­ду­а­лен по­черк, от ли­чен стил, гру­пов кон­т­рол и гру­по­во на­си­лие над ли­ч­но­ст­та (на уче­ни­ка, учи­те­ля, ръ­ко­во­ди­те­ля, ро­ди­те­ля). То­ва е “фи­ло­со­фи­я­та" на дър­жа­ва­та, ко­я­то не до­пу­с­ка да има раз­ли­ч­ни, а ис­ка ед­на­к­ви хо­ра - вой­ни­ци... Дър­жа­ва­та е по­до­з­ри­тел­на към раз­ли­ч­ни­те, към уни­кал­ни­те ли­ч­но­с­ти. Ето за­що и не­й­ни­ят въ­т­ре­шен жи­вот е бе­ля­зан с тайн­с­т­ве­ност и по­до­з­ри­тел­ност. От то­ва и про­из­ти­ча ше­с­та­та бо­лест на на­ше­то учи­ли­ще.

6.Тайн­с­т­ве­ност, при­к­ри­тост и кон­с­пи­ра­ти­в­ност на об­ра­зо­ва­тел­на­та по­ли­ти­ка.  По­ли­ти­ка­та на бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще се из­го­т­вя “на тъм­но”. По­ло­же­ни­е­то на бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще днес при­ли­ча на по­ло­же­ни­е­то на пру­с­ко­то учи­ли­ще пре­ди един век и по­ло­ви­на - по­ли­ти­ка­та, ко­я­то за­ся­га ця­ло­то об­ще­с­т­во, се фор­ми­ра в ръ­це­те на от­дел­ни чи­но­в­ни­ци, в кан­це­ла­ри­и­те на ми­ни­с­тер­с­т­во­то. Но там мо­же да бъ­де из­го­т­ве­на по­ли­ти­ка, ко­я­то об­с­лу­ж­ва ин­те­ре­са един­с­т­ве­но на са­ми­те чи­но­в­ни­ци и те­х­ни­те бли­з­ки и ро­д­ни­ни. Уче­б­ни­те про­г­ра­ми и пла­но­ве, уче­б­ни­ци­те се из­го­т­вят “на тъм­но” - те ста­ват все по-пре­тен­ци­о­з­ни и все по-не­до­с­тъ­п­ни ка­к­то за уче­ни­ци­те, та­ка и за са­ми­те учи­те­ли. То­ва до­ве­ж­да до един ог­ро­мен ин­те­ле­к­ту­а­лен ди­с­т­рес у тях. Чу­в­с­т­во­то, че “си тъп” е най-го­ля­ма­та спи­ра­ч­ка в ин­ди­ви­ду­ал­но­то ду­хо­в­но раз­ви­тие. Все по-го­ле­ми­те изи­с­к­ва­ния, чи­я­то цел не е яс­на, раз­ру­ша­ват душевното здра­ве на де­ца­та. А и на те­х­ни­те учи­те­ли. Са­мо­цел­но­то на­т­ру­п­ва­не на ин­фор­ма­ция в бъл­гар­с­ки­те уче­б­ни­ци, ко­я­то це­ли да по­ка­же “кол­ко мно­го зна­ят те­х­ни­те ав­то­ри”, не но­си ни­ка­к­ва по­л­за. Вре­да­та, оба­че, е ог­ром­на.

Кон­кур­си­те за уче­б­ни­ци по пре­д­ме­ти­те в учи­ли­ще се спе­чел­ват от­но­во “на тъм­но” и пак в по­ве­че­то пъ­ти от хо­ра, ко­и­то не са вли­за­ли в учи­ли­ще от вре­ме­то на сво­и­те уче­ни­че­с­ки го­ди­ни. За­т­во­ре­ни в сво­и­те уни­вер­си­те­т­с­ки ка­би­не­ти и ма­ния за все­з­най­ко­в­щи­на, те пре­не­б­ре­г­ват ос­но­в­ния при­н­цип на об­ра­зо­ва­ни­е­то - уче­не­то не е за­ра­ди зна­ни­я­та, а за­ра­ди чо­ве­ка. Ако зна­ни­я­та вре­дят на чо­ве­ка, по дя­во­ли­те та­ки­ва зна­ния! Кой истински ро­ди­тел би бил ща­с­т­лив, ко­га­то не­го­во­то де­те с от­ли­ч­на ди­п­ло­ма е бол­но от страх, от тре­во­га, от не­в­ро­ти­ч­на жа­ж­да за ус­пех? Ко­га­то не­го­ви­ят “от­ли­ч­ник” с пре­х­ва­ле­на ди­п­ло­ма не знае да раз­ли­ча­ва до­б­ро­то и зло­то и в жи­во­та е про­с­то един без­г­ръ­б­на­чен кон­фор­мист, кой­то е го­тов да про­да­де и май­ка си, и ба­ща си за­ра­ди сле­д­ва­ща­та стъ­п­ка в ка­ри­е­ра­та?

Слу­чай­но ли е то­ва, че най-ра­до­с­т­ни­те го­ди­ни в учи­ли­ще са пре­ди вси­ч­ко го­ди­ни­те от 1 до 4 клас? Слу­чай­но ли е то­ва, че най-мал­ко из­в­ра­ще­ния и уни­же­ния уче­ни­ци­те из­пи­т­ват през то­ва вре­ме? Слу­чай­но ли е то­ва, че най-ху­ба­ви­те спо­ме­ни са от “пър­ви­те ни учи­те­ли”? Ние сме за­б­ра­ви­ли са­ми­те се­бе си - през пър­ви­те че­ти­ри го­ди­ни в учи­ли­ще на­ши­ят ди­с­т­рес бе­ше най-ма­лък, за­що­то ча­со­ве­те са най-да­ле­че от он­зи ко­ш­ма­рен вид, в кой­то се по­я­вя­ват в 9 и 10 клас на­при­мер. Стра­хът за оцен­ки­те, кой­то ско­ва­ва ма­со­вия бъл­гар­с­ки уче­ник и го ка­ра да тре­пе­ри в ча­со­ве­те за­ра­ди бол­на­та ам­би­ция на ед­но бол­но об­ще­с­т­во, от­съ­с­т­ву­ва или по­не не е тол­ко­ва го­лям в пър­ви­те че­ти­ри го­ди­ни. Ние сме за­б­ра­ви­ли сми­съ­ла на об­ра­зо­ва­ни­е­то - то не е за­ра­ди оцен­ки­те, не е за­ра­ди ди­п­ло­ми­те, а за­ра­ди са­мо­то уче­не. Уче­не, в ко­е­то не ма­миш се­бе си, мо­же да ти да­де мно­го по­ве­че, до­ри и да ня­маш “от­ли­ч­на ди­п­ло­ма”, от уче­не, ко­е­то ти но­си та­ка­ва, но за сме­т­ка на ре­ди­ца са­мо­и­з­ма­ми (бя­г­с­т­во от час, пре­пи­с­ва­не в час, по­д­с­ка­з­ва­не, ди­ре­к­т­ни фал­ши­фи­ка­ции и т. н.). Да ус­то­иш на съ­б­ла­зън­та да пре­пи­шеш в мо­мент на тру­д­ност е мно­го по-по­ле­з­но за чо­ве­ка, ма­кар и да за­гу­биш “ви­со­ка­та оцен­ка”. Мно­го от дне­ш­ни­те “от­ли­ч­ни­ци” са про­с­то уче­ни­ци, ус­пе­ли да из­лъ­жат учи­те­ля. То­ва са “от­ли­ч­ни ди­п­ло­ми”, из­во­ю­ва­ни пак “на тъм­но” - ако се хвър­ли по­ве­че све­т­ли­на вър­ху тях, ще из­пъ­к­не сим­па­ти­ч­но­то ма­с­ти­ло и ще про­ли­чи, че зад “ше­с­ти­ца­та” че­с­то не стои ни­що дру­го без­при­н­ци­п­ност, ура­в­но­ви­ло­в­ка, не­с­п­ра­ве­д­ли­вост и бе­зо­т­го­вор­ност. 

И още “тъмнина” - нашите учителски съвети. На кол­ко от тях при­съ­с­т­ву­ват уче­ни­ци­те? Кол­ко пъ­ти те са има­ли въз­мо­ж­ност да се за­щи­тят от зло­с­ло­ве­не­то по те­хен ад­рес от стра­на на ам­би­ци­ра­ни те­х­ни учи­те­ли? Колко пъ­ти те са има­ли въз­мо­ж­ност да се за­щи­тят ра­в­но­с­той­но от на­ши­те об­ви­не­ния и на­ка­за­ния? Кол­ко бъл­гар­с­ки учи­ли­ща са би­ли да­де­ни под съд за на­ру­ша­ва­не на ес­те­с­т­ве­ни­те чо­ве­ш­ки пра­ва на бъл­гар­с­ки­те уче­ни­ци? Или от­но­во ще се пре­с­т­ру­ва­ме, че ние, учи­те­ли­те сме без­г­ре­ш­ни? Кол­ко пъ­ти уче­ни­ци­те са уча­с­т­ву­ва­ли в съ­з­да­ва­не­то на учи­ли­щ­ни­те пра­вил­ни­ци? За­то­ва и не ги спа­з­ват, за­то­ва ги чу­в­с­т­ват чу­ж­ди, на­т­ра­пе­ни от нас, за­що­то не уча­с­т­ву­ват в тя­х­но­то съ­з­да­ва­не. А на­ши­те на­ка­за­ния са про­с­то сме­ш­ни - уче­ни­ци­те се чу­в­с­т­ват в по­ве­че­то слу­чаи ка­то ге­рои чрез тях. Се­бе си на­ка­з­ва­ме с те­зи на­ка­за­ния, за­що­то тя­х­на­та спра­ве­д­ли­вост е по­ве­че от съм­ни­тел­на.

7.При­ви­д­на­та кон­ку­рен­ция в бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще, при­к­ри­ва­ща шу­ро­ба­джа­на­щи­на­та и по­ли­ти­че­с­ката партизанщина.

Ка­то сту­дент в пър­ви курс “фи­ло­со­фия” през 1983 г. бях изу­мен как от 27 чо­ве­ка през пър­вия се­ме­с­тър ста­на­х­ме око­ло 60 в края на вто­рия. То­ва бя­ха “спи­съ­ци на ми­ни­с­тъ­ра”, “спи­съ­ци на ре­к­то­ра” - все “па­ра­шу­ти­с­ти”, ко­и­то бя­ха се про­ва­ли­ли на из­пи­ти­те, но ус­пя­ха да “ста­нат сту­ден­ти” по­ра­ди сво­и­те ро­ди­те­ли - част от мо­и­те ко­ле­ги “па­ра­шу­ти­с­ти” бя­ха си­но­ве и дъ­ще­ри на пре­по­да­ва­те­ли във Фи­ло­со­ф­с­ки фа­кул­тет, а днес “съ­в­сем ес­те­с­т­ве­но” и те са пре­по­да­ва­те­ли в не­го като своите родители... Нещо подобно става в средното училище.

Уче­ни­ци, учи­те­ли, ди­ре­к­то­ри и ми­ни­с­т­ри - кол­ко­то “по-на­го­ре” се оти­ва, тол­ко­ва по­ве­че кон­кур­с­но­то на­ча­ло се за­ме­ня от тъй на­ре­че­но­то “връ­з­кар­с­т­во”, “па­ра­шу­ти­зъм”, “шу­ро­ба­джа­на­щи­на” и “по­ли­ти­че­с­ка пар­ти­зан­щи­на”. Ако по­г­ле­д­нем ста­ти­с­ти­че­с­ки, уче­ни­ци­те пре­ми­на­ват през най-мно­го из­пи­ти, през най-мно­го из­пи­та­ния, до­ка­то ста­нат оно­ва, ко­е­то са. Учи­те­ли­те съ­що тря­б­ва да из­дър­жат по­не из­пи­ти­те в уни­вер­си­те­та. Е, ве­че и то­ва не е за­дъл­жи­тел­но, сти­га да имаш до­с­та­тъ­ч­но па­ри и “аде­к­ва­тен по­д­ход към ек­за­ми­на­то­ра”. Не вяр­вам ве­че на бъл­гар­с­ко­то ви­с­ше учи­ли­ще, за­що­то че­с­то пъ­ти са­мо име­то му е “ви­с­ше”. Ни­що ви­с­ше не ви­ж­дам в то­ва, из­пит на 200-300 сту­ден­та да се про­ве­ж­да за по­ло­вин ден в ед­на об­ща ау­ди­то­рия ка­то “на конвейер”. Пре­по­да­ва­те­лят са­мо на­пи­с­ва оцен­ка­та - ня­кои до­ри пре­до­с­та­вят то­ва “пра­во” на сту­ден­ти­те... Ни­що ви­с­ше не ви­ж­дам в то­ва, на из­пит да се явя­ваш с 100-200 лева в сту­ден­т­с­ка­та кни­ж­ка и след вре­ме да се пре­с­т­ру­ваш, че зад ди­п­ло­ма­та ти сто­ят че­с­т­ни уси­лия. Ни­що ви­с­ше не ви­ж­дам в он­зи учи­тел, кой­то има са­мо ди­п­ло­ма, но ня­ма зна­ния. А та­ки­ва днес се про­из­ве­ж­дат с де­се­т­ки хи­ля­ди... Вре­ме е да спрем да на­ри­ча­ме “уни­вер­си­те­ти” оне­зи “за­во­ди за ви­с­ши ди­п­ло­ми”, в ко­и­то се роят де­се­т­ки и де­се­т­ки спе­ци­ал­но­с­ти без да се из­с­ле­д­ват пре­д­ва­ри­тел­но ну­ж­ди­те на об­ще­с­т­во­то от тях. Това са “университети” за осигуряване работа на преподавателския състав, а не за задоволяване на обществените потребности...

Ме­с­та­та за учи­те­ли че­с­то пъ­ти се за­е­мат по “при­я­тел­с­ка” и “ро­д­нин­с­ка” ли­ния - съ­о­т­ве­т­ни­ят кан­ди­дат тря­б­ва да е “чо­век на мой чо­век” или да “до­ка­же” сво­и­те ка­че­с­т­ва на че­ти­ри очи с плик с до­с­та­тъ­ч­но па­ри­ч­ни зна­ци. Мал­ко са учи­ли­ща­та, в ко­и­то учи­тел­с­ки­те ме­с­та се за­е­мат с кон­курс. Ня­ма кон­ку­рен­ция там, къ­де­то има тай­на, къ­де­то има мрак - там има са­мо при­ви­д­на кон­ку­рен­ция.

Ди­ре­к­то­ри­те и ми­ни­с­т­ри­те съ­що не са из­к­лю­че­ние - по­ло­вин век те бя­ха на­з­на­ча­ва­ни по пар­тий­но-по­ли­ти­че­с­ка ли­ния. И ос­та­ва­ха не­с­ме­ня­е­ми до по­ре­д­ния по­ли­ти­че­с­ки ка­п­риз на съ­д­ба­та. Тъ­ж­но ми е за сто­ти­ци­те ин­те­ли­ген­т­ни ди­ре­к­то­ри на бъл­гар­с­ки учи­ли­ща, ста­на­ли за­ло­ж­ни­ци на ед­на си­ту­а­ция, в ко­я­то тя­х­на­та ини­ци­а­ти­в­ност и при­н­ци­п­ност про­с­то ня­ма­ха при­ло­же­ние - то­та­ли­тар­на­та дър­жа­ва ня­ма­ше ну­ж­да от са­мо­с­то­я­тел­ни ди­ре­к­то­ри, от хо­ра, ко­и­то раз­чи­тат по­ве­че на сво­я­та съ­вест и чо­ве­ш­ки ра­зум, от­кол­ко­то на ми­ни­с­тер­с­ки­те раз­по­ре­ж­да­ния. Ка­с­то­во-пар­тий­ни­ят при­н­цип про­дъл­жа­ва да дей­с­т­ву­ва и се­га - сме­нят се ди­ре­к­то­ри са­мо за­що­то не от­го­ва­рят на по­ли­ти­че­с­кия цвят на сил­ни­те на де­ня. Ка­к­во ще ка­же­те за ми­ни­с­тър на об­ра­зо­ва­ни­е­то, кой­то не крие, че пра­ви по­ли­ти­че­с­ки сме­ни на ди­ре­к­то­ри? Ни­ма не­го­ви­ят “де­мо­к­ра­ти­чен” цвят го пра­ви на­и­с­ти­на де­мо­к­ра­ти­чен, след ка­то ми­с­ле­не­то и по­ве­де­ни­е­то му при­ли­чат на онези на не­го­ви­те то­та­ли­тар­ни пре­д­ше­с­т­ве­ни­ци?

8.Безкрайно текучество и крайно феминизиране на кадрите в бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще.  По­ра­ди по­ли­ти­че­с­кия про­из­вол, по­ра­ди ли­п­са­та на еле­мен­тар­на ав­то­но­мия бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще бе­ше об­ру­ле­но от­към стра­на на чо­ве­ш­кия фа­к­тор - ид­ват учи­те­ли, ра­бо­тят ня­кол­ко го­ди­ни и на­пу­с­кат. Не се из­дър­жа! Оне­зи, ко­и­то ос­та­ва­ха, или бя­ха аб­со­лю­т­ни на­и­в­ни­ци, или про­с­то не мо­же­ха да си на­ме­рят ра­бо­та дру­га­де. Пи­тай­те днес кой учи­тел е спо­ко­ен и удо­в­ле­т­во­рен от сво­е­то би­тие в бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще. Са­мо ли­це­ме­ри­е­то и жал­ки­ят страх мо­гат да на­ка­рат ня­ко­го да се пре­с­т­ру­ва, че е до­во­лен. Мно­зин­с­т­во­то мъ­же-учи­те­ли на­пу­с­на­ха та­зи про­фе­сия и про­дъл­жа­ват да я на­пу­с­кат. То­ва е ог­ро­мен ка­пи­тал от чо­ве­ш­ки спо­со­б­но­с­ти, кой­то се пре­на­со­ч­ва в дру­ги об­ла­с­ти. При­чи­на­та за то­зи про­цес е без­к­рай­на­та не­у­до­в­ле­т­во­ре­ност, ко­я­то но­си съ­о­т­ве­т­ни­ят учи­тел в се­бе си. Тази неудовлетвореност произти­ча от ли­п­са­та на ес­те­с­т­ве­на кон­ку­рен­ция, от не­въз­мо­ж­но­ст­та учителя да ре­а­ли­зи­ра сво­и­те идеи, да ре­а­ли­зи­ра се­бе си, по­ра­ди то­ва, че не­го­ва­та ав­то­ном­на чо­ве­ш­ка во­ля е све­де­на пра­к­ти­че­с­ки до ну­ла, а во­ля­та на ми­ни­с­тъ­ра, кой­то мо­же и ни­ко­га да не е вли­зал в клас ка­то пре­по­да­ва­тел, но е “по­ли­ти­че­с­ки бла­го­с­ло­вен” от уп­ра­в­ля­ва­ща­та пар­тия, е единственият “важен фактор”.

Бъл­гар­с­ки­ят учи­тел е обе­з­ли­чен и не е ува­жа­ван по­ра­ди то­ва, че тря­б­ва по­ве­че да се съ­о­б­ра­зя­ва с ми­ни­с­тер­с­ки­те и ди­ре­к­тор­с­ки­те раз­по­ре­д­би, а по­ч­ти ни­как - със сво­я­та чо­ве­ш­ка съ­вест и ав­то­ном­на во­ля. Кой би ува­жа­вал учи­тел, кой­то “се крие” зад гър­ба на ми­ни­с­тер­с­ки и ди­ре­к­тор­с­ки за­по­ве­ди и не смее да за­е­ме своя гра­ж­дан­с­ка по­зи­ция, ко­га­то тря­б­ва да от­го­во­ри на не­у­до­б­ни въ­п­ро­си? Ко­га­то не мо­жеш да за­с­та­неш от­к­ри­то пред сво­и­те уче­ни­ци ка­то чо­век, кой­то не тър­си “за­вет” зад без­ли­ч­ния “за­кон”, ако си до­с­то­ен чо­век, не ти ос­та­ва ни­що дру­го, ос­вен да на­пу­с­неш. Кой­то ис­ка да ос­та­не в учи­ли­ще и да бъ­де ува­жа­ван не ли­це­мер­но и не за­ра­ди “ше­с­ти­ци­те, ко­и­то пи­ше по­го­ло­в­но”, тря­б­ва да за­е­ме по­зи­ция. Тук и сега. “Не можем повече да чакаме”. Последиците от това текучество и феминизиране на учителството са страшни.  

9.Болестта СПИН на бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще.

Син­д­ро­мът на при­до­би­тата ико­но­ми­че­с­ка не­до­с­та­тъ­ч­ност - то­ва е бо­ле­ст­та в “имун­на­та” си­с­те­ма на бъл­гар­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние. В бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще все още не се пе­че­ли по че­с­тен и до­с­то­ен на­чин. “В учи­ли­ще не се бо­га­тее, а се гър­ба­вее” - то­ва е дне­ш­на­та си­ту­а­ция. По­да­я­ни­я­та, ко­и­то дър­жа­ва­та подхвърля на бъл­гар­с­ки­те учи­те­ли, тро­хи­ч­ки­те и ко­кал­че­та­та от об­ще­с­т­ве­на­та тра­пе­за не са до­с­то­ен на­чин за пе­че­ле­не. От та­ки­ва “пе­чал­би” са­мо­чу­в­с­т­вие не се съ­з­да­ва. “Тру­до­во­то въз­на­г­ра­ж­де­ние” на бъл­гар­с­кия учи­тел е по­ве­че, за да не за­ги­не фи­зи­че­с­ки, от­кол­ко­то, за да бъ­де въз­на­г­ра­ден спра­ве­д­ли­во не­го­ви­ят труд. Най-ин­те­ли­ген­т­на­та и бла­го­ро­д­на чо­ве­ш­ка про­фе­сия, по­с­ве­те­на на из­ра­с­т­ва­не­то на чо­ве­ш­кия ха­ра­к­тер в де­т­с­ка­та ду­ша - учи­тел­с­ка­та, - е по­с­та­ве­на на дъ­но­то на ико­но­ми­че­с­ка­та стъл­би­ца на об­ще­с­т­во­то. Бъл­гар­с­ки­ят учи­тел е уни­зен до та­ка­ва сте­пен, че от не­го се ис­ка да бла­го­да­ри до­ри за тро­хи­те, ко­и­то му оставят.

И въ­п­ре­ки вси­ч­ко, ние, бъл­гар­с­ки­те учи­те­ли, за раз­ли­ка,например, от раз­г­ле­зе­на­та в то­та­ли­тар­на­та дър­жа­ва “ра­бо­т­ни­че­с­ка ари­с­то­к­ра­ция”, на­ми­ра­ме нра­в­с­т­ве­на си­ла да се са­мо­к­ри­ти­ку­ва­ме. До­ри те­зи размисли са плод на то­зи стре­меж към са­мо­к­ри­ти­ка, плод на вя­ра­та ми, че ние тря­б­ва да го­во­рим от­к­ри­то за со­б­с­т­ве­ни­те си гре­ш­ки и сла­бо­с­ти, ако ис­ка­ме да не бъ­дем ро­би. Ма­кар че на фо­на на об­ще­с­т­ве­ния за­го­вор сре­щу нас, на фо­на на “гре­ш­ки­те” на оне­зи, ко­и­то ни натрапват то­зи ско­т­с­ки жи­вот, на­ши­те гре­ш­ки из­г­ле­ж­дат ни­що­ж­ни, ние ще има­ме си­ла да го­во­рим от­к­ри­то за то­зи за­го­вор са­мо, ако за­по­ч­нем кри­ти­ка­та от са­ми­те се­бе си. Защото “Ние сме точно толкова виновни за злото, което допускаме, както и за злото, което сами извършваме.”

Ето за­що съм длъ­жен да кри­ти­ку­вам и се­бе си ка­то бъл­гар­с­ки учи­тел, кой­то тър­пи то­зи об­ще­с­т­вен про­из­вол над съ­д­ба­та на бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще. То­ва е пъл­на не­за­ин­те­ре­со­ва­ност към на­ша­та съ­д­ба, към фи­зи­че­с­ко­то и душевното здра­ве на бъл­гар­с­кия учи­тел, към пре­с­ти­жа на та­зи про­фе­сия, към човешкото й би­тие. Но ма­кар и обе­з­п­ра­вен, ма­кар и де­фор­ми­ран про­фе­си­о­нал­но, ма­кар и най-уни­зен об­ще­с­т­ве­но, бъл­гар­с­ки­ят учи­тел е най-до­с­той­но­то ли­це на па­за­ра на тру­да, за­що­то най-мал­ко пре­с­тъ­п­ле­ния из­вър­ш­ва той. Най-мал­ко ико­но­ми­че­с­ки и мо­рал­ни пре­с­тъ­п­ле­ния има в не­го­вия “па­сив”. До­ри в най-де­фе­к­т­ния мо­мент на на­шия труд - ко­га­то се дър­жим зле с ня­кой уче­ник, - ние съ­з­да­ва­ме по­ве­че об­ще­с­т­ве­на по­л­за от вся­ка дру­га про­фе­сия, тъй ка­то уче­ни­кът по­не на­у­ча­ва как да не се дър­жи, ако ис­ка да бъ­де до­с­то­ен чо­век. Т. е. да не се дър­жи ка­то нас, неговите учители.

10.Митът за “безплатното образование” - измама за наивници.

До­ка­то бъл­гар­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние се де­ли на “нор­мал­но”, в ко­е­то не се пе­че­ли от со­б­с­т­ве­ни­те идеи и ини­ци­а­ти­ви, и на “сен­че­с­то", учи­ли­ще­то у нас - сре­д­но и ви­с­ше, - ще бъ­де бол­но. Ка­к­то “сен­че­с­та­та ико­но­ми­ка”, та­ка и “сен­че­с­то­то” учи­ли­ще (в ко­е­то се пе­че­ли от ча­с­т­ни уро­ци, за ко­и­то не се из­да­ват ни­ка­к­ви сче­то­во­д­ни кни­жа, от кур­со­ве с про­из­вол­на це­на, от кан­ди­дат-сту­ден­т­с­ки кам­па­нии, ко­и­то из­ну­д­ват уче­ни­ци и ро­ди­те­ли да пъл­нят без­дън­ния джоб на оне­зи, ко­и­то са­ми са съ­з­да­ли “пра­ви­ла­та” на кан­ди­дат-сту­ден­т­с­ко­то пре­ся­ва­не, и т. н) не учи на ни­що до­б­ро оне­зи, ко­и­то по­л­з­ват ус­лу­ги­те му. Учи­те­ли от “ре­д­ни­ка” в сре­д­но­то учи­ли­ще до “ге­не­ра­ла” (про­фе­со­ра в уни­вер­си­те­та) из­ну­д­ват де­ца­та и те­х­ни­те ро­ди­те­ли да пла­щат скри­шом за об­ра­зо­ва­тел­ни ус­лу­ги и в съ­що­то вре­ме про­дъл­жа­ват да по­д­дър­жат лъ­жа­та, че “на­ше­то об­ра­зо­ва­ние е без­п­ла­т­но”. Де­пу­та­ти, ко­и­то за­е­мат по­ли­ти­че­с­ки пост ка­то “на­ро­д­ни пре­д­с­та­ви­те­ли”, не из­пу­с­кат “ко­ка­ла” в съ­о­т­ве­т­ния уни­вер­си­тет, къ­де­то са пре­по­да­ва­ли до то­зи мо­мент. Не ос­во­бо­ж­да­ват пре­по­да­ва­тел­с­ко­то мя­с­то и в съ­що­то вре­ме съ­з­да­ват за­ко­ни за об­ра­зо­ва­ни­е­то, ко­и­то да об­с­лу­ж­ват пак те­х­ния те­сен его­и­с­ти­чен ин­те­рес. И ако то­ва не е из­ну­д­ва­не, ако то­ва не е дър­жа­вен те­рор над де­ца­та и ро­ди­те­ли­те? То­ва ли е “без­п­ла­т­но­то об­ра­зо­ва­ние” - ко­га­то, за да ком­пен­си­раш на­т­ру­па­на­та не­г­ра­мо­т­ност в учи­ли­ще, пла­щаш на оне­зи, ко­и­то са съ­з­да­ли ус­ло­ви­я­та за та­зи не­г­ра­мо­т­ност? То­ва ли е “без­п­ла­т­но­то об­ра­зо­ва­ние”, ко­га­то зна­ни­я­та от учи­ли­ще ве­че не са до­с­та­тъ­ч­ни, за да се про­дъл­жи в уни­вер­си­тет?

То­ва е “псевдобезплатно”об­ра­зо­ва­ние, “уж безплатно” образование - образование на лъ­жа­та. За­що­то, вме­с­то да се ка­же ис­ти­на­та, че “не съ­ще­с­т­ву­ва без­п­ла­тен обяд”, че не съ­ще­с­т­ву­ва та­ко­ва не­що ка­то “без­п­ла­т­но об­ра­зо­ва­ние”, ние про­дъл­жа­ва­ме да ро­бу­ва­ме на един мит, кой­то бе­ше съ­з­да­ден от ед­на то­та­ли­тар­на си­с­те­ма и то­та­ли­тар­но ми­с­ле­не, ко­е­то про­дъл­жа­ва да съ­ще­с­т­ву­ва и днес във вси­ч­ки ми­ни­с­т­ри, във вси­ч­ки де­пу­та­ти, в ма­со­вия бъл­га­рин. То­зи мит на пра­к­ти­ка ра­ж­да ед­но на­д­хи­т­ря­не ме­ж­ду учи­те­ли и дър­жа­ва, ко­е­то на вре­ме­то се из­ра­зя­ва­ше в кри­ла­та­та “ра­бо­т­ни­че­с­ка” фра­за “Те се пре­с­т­ру­ват, че ни пла­щат, ние се пре­с­т­ру­ва­ме, че ра­бо­тим”. То­зи мит ра­ж­да об­ще­с­т­ве­ния ци­ни­зъм, при кой­то вся­ка спра­ве­д­ли­ва пре­тен­ция на бъл­гар­с­ки­те учи­те­ли се по­с­ре­ща с по­ре­д­но­то “Тия да­с­ка­ли ка­к­во ис­кат пак?”. Ци­ни­зъм, кой­то е пре­о­бър­нал та­ка цен­но­с­ти­те, че тру­дът на учи­те­ля се за­п­ла­ща с пъ­ти под не­го­ва­та ре­ал­на се­бе­с­той­ност, до­ка­то ико­но­ми­че­с­ки ко­нюн­к­тур­ни про­фе­сии по­лу­ча­ват с пъ­ти над тя­х­на­та ре­ал­на се­бе­с­той­ност. В на­ча­ло­то на ве­ка Бър­нард Шоу ка­з­ва “Пра­ви­тел­с­т­во, ко­е­то ог­ра­б­ва Пе­тър, за да пла­ща на Па­вел, мо­же да раз­чи­та из­ця­ло на Па­вел”. Об­ще­с­т­во­, ко­е­то ог­ра­б­ва учи­те­лите, за да пла­ща на ре­ди­ца дру­ги про­фе­си­о­нал­ни гил­дии, мо­же да раз­чи­та из­ця­ло на по­с­ле­д­ни­те при по­ти­с­ка­не­то на бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще.

Вме­с­то до­б­ро и от­к­ри­то ре­г­ла­мен­ти­ра­не на це­на­та на об­ра­зо­ва­ни­е­то в сре­д­но­то учи­ли­ще (опит за не­що по­до­б­но е пла­те­но­то ви­с­ше об­ра­зо­ва­ние), ние има­ме от­но­во “сто­ка под те­з­гя­ха”. Де­фи­цит на ис­тин­с­ко об­ра­зо­ва­ние има там, където за него не се заплаща справедливо труда на учителя, който наистина е специалист, а не само заема длъжността “учител” и съ­о­т­ве­т­но по­ро­де­но от дефицита “сен­че­с­то” учи­ли­ще - там, където се получава истинско (при това не винаги!) образование, но срещу заплащане.

Край­но вре­ме е да се раз­ру­ши ми­тът за “без­п­ла­т­но­то об­ра­зо­ва­ние” - за да оз­д­ра­вее бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще, за да мо­же от об­ра­зо­ва­ние да се пе­че­ли че­с­т­но, без “сен­че­с­ти” про­це­ду­ри, за да мо­же учи­те­лят да по­с­та­ви от­к­ри­то сво­и­те пре­тен­ции за спра­ве­д­ли­во за­п­ла­ща­не на не­го­вия труд, за да мо­же съ­о­т­ве­т­но и ро­ди­те­лят да по­с­та­ви сво­и­те пре­тен­ции за спра­ве­д­ли­во оце­ня­ва­не, ком­пе­тен­т­но пре­по­да­ва­не и човечно въз­пи­та­ва­не, за да мо­же и де­те­то да по­в­ди­г­не сво­е­то са­мо­чу­в­с­т­вие и да по­с­та­ви сво­и­те пре­тен­ции за нор­мал­но чо­ве­ш­ко от­но­ше­ние към не­го, за да мо­же да се въз­с­та­но­ви и оз­д­ра­вее це­лия об­ра­зо­ва­те­лен “ор­га­ни­зъм” и учи­те­лят от­но­во да ста­не най- или по­не един от най-ува­жа­ва­ни­те спе­ци­а­ли­с­ти в бъл­гар­с­ко­то об­ще­с­т­во.

Ед­на от най-ува­жа­ва­ни­те ли­ч­но­с­ти той ще ста­не ед­ва то­га­ва, ко­га­то на­и­с­ти­на ста­не ли­ч­ност и се от­ли­чи, от­г­ра­ни­чи и ка­же: “Въ­п­ре­ки, че об­ще­с­т­во­то лъ­же, ние, учи­те­лите не же­ла­ем по­ве­че да уча­с­т­ву­ва­ме в то­зи за­го­вор про­тив бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще, не же­ла­ем да при­к­ри­ва­ме бо­ле­с­ти­те на на­ше­то об­ще­с­т­во, на на­ши­те де­ца, на на­ши­те ро­ди­те­ли, на на­ше­то об­ра­зо­ва­ние, бо­ле­с­ти­те и на са­ми­те се­бе си.”

Ис­ти­на­та ви­на­ги за­по­ч­ва от са­мо­к­ри­ти­ка­та, от вгле­ж­да­не в са­ми­те се­бе си, от по­тър­с­ва­не на со­б­с­т­ве­на­та ни от­го­вор­ност. Лъ­жа­та, об­ра­т­но­то, е свър­за­на само с кри­ти­ка­та на дру­ги­те - на нея вси­ч­ки сме сил­ни. Осо­бе­но, ние, учи­те­ли­те...

Аз дъл­бо­ко вяр­вам, че, ако ис­ка­ме да по­мо­г­нем на об­ще­с­т­во­то спра­ве­д­ли­во да ни оце­ни и да по­с­та­ви на­ша­та про­фе­сия на за­с­лу­же­но­то й мя­с­то, тря­б­ва най-на­пред ние спра­ве­д­ли­во да се са­мо­о­це­ним. Да ви­дим и при­з­на­ем сво­и­те сла­бо­с­ти, гре­ш­ки, гре­хо­ве, а не са­мо да се вайкаме за “об­ще­с­т­ве­на­та не­с­п­ра­ве­д­ли­вост”... За да раз­ру­шим ми­та за “без­п­ла­т­но­то об­ра­зо­ва­ние”, най-на­пред тря­б­ва да раз­ру­шим ми­та за на­ша­та без­по­г­ре­ш­ност - ми­т, спо­ред кой­то ние сме само оне­п­ра­в­да­ни жер­т­ви на то­зи об­ще­с­т­вен за­го­вор про­тив учи­ли­ще­то. Ми­с­ля, че е край­но вре­ме да раз­бе­рем, че сме и съ­у­ча­с­т­ни­ци в не­го. От со­б­с­т­ве­на­та ни са­мо­к­ри­ти­ка об­ще­с­т­во­то ще мо­же да взе­ме до­бър при­мер - са­мо та­ка ще бъ­дем не­го­ви ис­тин­с­ки учи­те­ли, - и ще раз­бе­ре, че учи­ли­ще­то е не­го­ва­та не­р­в­на си­с­те­ма, мо­зък, ра­зум и ис­ти­на.

(Следва втора част “Заговорът на училището против самото себе си”)

18 май - 5 ноември 1998 г.,

Благоевград

P. S.  Поддържам го и днес - 17 април 2007 г.

П. С. Поддържам го и днес – 25 октомври 2007 г.