Няма ми го...
Често се случва някой ученик да изпищи, че нещо му няма, изчезнало му е по необясним начин, като нерядко се чуват тежки обвинения, че може би някой друг му го е откраднал. И се започва голямото разследване: кой, кога, къде, какво и как… В повечето случаи липсващият предмет се оказва, че е в собственика си – в чантата му, плика, несесера, джоба, между тетрадките и т. н., а в други – че се търкаля някъде, пак изпуснат от притежателя си, разбира се. Много рядко се случва търсената вещ да не бъде намерена.
Подобен случай имах преди няколко дни. Във физкултурния салон, понеже ни е само един, а часовете по физическо не са малко, се засичаме за около десетина минути от учебния час (заради различното разписание) три класа: два първи и едни седми. По пейките могат да се видят купчини със захвърлени дрехи, а по плотовете шаренеят телефони от различни марки и всевъзможни дрънкулки.
Часът ми с малките свърши и точно преди да напуснем помещението чух любимото ми изречение:
„Госпожо, няма ми го!”
„Кое ти няма, Ники?”
„Телефонът ми го няма. Аз си го бях оставил на пейката и сега ми го няма.”
Вярно, че телефон не се виждаше нито под пейката, нито над пейката. Нито в района около нея.
„Ех, Ники, а защо не го остави този телефон в класната стая? Нали я заключваме?”
Детето вдигна рамене и аз разбрах отговора: „Ами защо... Защото съм още малък и не мога да съобразявам толкова много неща.”.
Извиках колегата, който преди малко беше започнал часа си със седми клас, за да му споделя неприятната новина. Разгледахме внимателно всички оставени вещи, но от телефона на Ники нямаше и следа. Колегата нареди на седмокласниците всеки да вземе в ръка телефона си, за да сме сигурни, че сме проверили както трябва. Съответно излишен телефон не остана, а моят ученик вече се канеше да заплаква.
Обиколих целия физкултурен салон, вгледах се във всяко подозрително кътче, но нищо не открих. Какво може да си помисли човек в такъв момент? Е как какво – че някой сръчно е прибрал телефона на детето и не си е признал. Представих си с неудоволствие как ще обяснявам на родителите, че не е опазен скъпия предмет, което създава впечатлението, че в училище вероятно има и хора, които пипат чужди вещи. И така, както се гледахме с колегата и се чудехме какво да предприемем, влезе едно от моите дечица, което не беше играло физкултура, понеже си беше изгубило някъде едната гуменка. Обърна се към Ники и каза:
- Айде, бе! Какво правиш още тука? Аз докога ще ти държа телефона, дето ми го даде да ти го пазя...
Имате ли си нов директор? Конкурсите свършиха, хората май си заеха местата вече. Кажи как се очертава при вас.
Децата си изкараха прекрасно! И никой учител не е бил длъжен да им трепери над телефоните.
Мисля си кога и ние ще въведем малко ограничения на това безумно ползване на телефони - включително и най-нахално в час.
Те, децата не са толкова виновни.Мисля, че са уплашени да не им се карат,че са изгубили нещо и затова се оправдават,че е откраднато. Но става лошо,когато родителите им се връзват на акъла.
Ани, да. Интересно как сме живели преди без телефони?
Чопър, съгласна съм, че всичко опира и до материална база, която липсва в българските училища.
Миленка, напълно ти вярвам. Има всякакви родители. Между тях се срещат и ужасно дребнави хора.
Аз все по-често ще ви разказвам за случаи от родителското си ежедневие и моят уж безпристрастен поглед на системата. Преди няколко седмици звъни моята малка принцеса, която плачейки ми съобщава как едно дете от нейния клас и откраднало левчето. При което моята коса се опъна, веднага си представих другото разплакано дете и класната която не знае какво да направи при тази тяхна разсеяност. А като си я знам моята пикла веднага прецених ситуацията и се сетих, че тя не е била внимателна и въпросното левче или се търкаля нейде из раницата или е паднало на пода, но кой ни е виновен, когато не сме научили собствените си деца да пазят и носят отговорност за личните си вещи. Та по телефона я успокоих и се разбрахме, че това не е проблем и ще го обсъдим след като се прибере. Оказа се, че левчето е в раницата, но се появи чак вечерта. Взех я от училище и хапвайки по парче торта поговорихме за значението на думите и как можем да нараним един човек, употребявайки думи които не се забравят цял живот. Като съвестен родител реших, че е редно да се обадя на класната и да и кажа, че моята щерка ако се налага ще поднесе извинение на съученичката си. Госпожата ни (прекрасен учител), веднага се притесни и ми заобяснява колко често се случва и как самата тя е търсила левчето, но до обиди не се е стигнало. Всъщност ми се наложи да успокоявам и учителката, която явно има горчив опит в това отношение с родители като тези на Миленка.
Сестра ми, първокласничка, открила в училище, че са й изчезнали стотинките за закуска след часа по физическо, когато чантите са останали самички в класната стая. Оплакала се на учителката, тя събрала децата и им казала:
-Деца, който е взел стотинките на Д., на главата му ще поникне перце.
И.... едно от децата си пипнало главата.
После плакало и обяснявало, че не е взело стотинките... никой не му повярвал, докато сестра ми не се прибра вкъщи и си ги намери на масата в кухнята.
(Последвалите извинения и неудобство няма да описвам).
Гарджето мое любимо, пак се е вписало с една много мъдра случка. Ндааа... То винаги ме кара дълбоко да се замисля върху нещата от живота...