Но стига ми тая награда...

Днес беше последният ни учебен ден. Завършихме неофициално учебната година, а утре ще я приключим, как да кажа, по-празнично, може би. Но какъв празник е завършването, щом има раздяла? А една раздяла не може без мъничко тъга... Или повечко... Зависи си от човека явно. Аз например винаги драматично преживявам разделите, защото (как става това - не знам?), но се привързвам към учениците и после ми домъчнява за тях, когато излизаме във ваканция. В същото време копнея за почивка, понеже натоварването в училище е голямо. Въобще – парадокси някакви...

Моите първолаци, струва ми се, също разбраха, че ваканцията е нещо, което хем е хубаво, защото няма вече да стават рано, да полагат какви ли не тежки волеви усилия, произтичащи от живота в училище, особено спазването на правилата за ред и дисциплина, хем днес ги видях в една друга светлина...

Сутринта, още с влизането в класната стая, те ме попитаха дали утре ще учим.

 - Е, какво училище и утре? - закачих ги аз. - На мен не ми се учи вече! А на вас?

Очаквах да кажат същото, но вместо това чух:

- А на мен ми се учи!

- И на мен...

- На мен също...

Позаслушах се дали някой ще каже, че предпочита ваканцията, но никой не се обади. Я гледай ти! Значи в края на годината те осъзнаха, че ученето било приятно занимание. Помислих си със задоволство, че може би съм изпълнила моята най-важна цел – първокласниците да заобичат училището. Друго даже не ми трябва, защото през първата учебна година се полага основата, на която те стъпват оттук-нататък като ученици.

Останах по до късно днес, защото с колежката по рисуване подготвяме голям училищен празник, а на излизане от двора на училището отново се видях с част от моите деца, които остават на занималня. Втурнаха се към мен, за да ме изпратят до външната врата. Никол ме прегърна, а Мони ме хвана за ръката и продължихме към изхода. Ники ме попита:

- Госпожо, ама нали после ще бъдем заедно във втори клас?

- Да – потвърдих аз.

- От втори до четвърти, нали?

- Да, от втори до четвърти клас ще съм с вас.

- А след четвърти се разделяме, така ли?

- Да, разделяме се, но това не значи, че няма да се срещаме. Нали виждате, че бившите ми ученици често идват при мен да се виждаме? И с вас така ще бъде. И да не забравите утре да дойдете на тържеството! Ще си получите свидетелствата за завършване на първи клас.

- А аз между кои числа съм? – попита Мони.

Разбрах какво иска да каже и се усмихнах се на въпроса му. След това прошепнах в ухото му:

- Ще завършиш с шестица.

После добавих на висок глас:

- Хайде, довиждане на всички!

- Довиждане! Довиждане! Довиждане...

Вече бях отвън, на няколко крачки от оградата, когато пак се обърнах да ги видя, а те се катереха по нея, провираха ръце през решетката и не спираха да повтарят:

- Довиждане! Довиждане!...

Боже, каква гледка бяха в момента! Неописуема и много истинска. Ще остане в съзнанието ми като незабравим миг. А пък и това „довиждане” звучеше някак по-различно от друг път. Сякаш децата искаха да ми кажат: „Хей, ще ни липсваш. Обещай ни, че пак ще бъдем заедно! Че тази раздяла е само временна.” Отговорих им, махнах им с ръка, а те продължаваха да викат след мен, докато не се скрих от погледите им.

В момента, в който останах сама, нещо ме задуши и една сълза намокри бузата ми... Прибрах се вкъщи, но тези деца, катерещи се по оградата и повтарящи „Довиждане!”, не могат да ми излязат от ума. Едни такива мънички, подскачащи, ококорени, учудващи се на промяната... И за които животът тепърва предстои.