Министър Вълчев предпочита да гостува в "Шоуто на Слави" вместо да „слезе” при учителите

Не гледам „Шоуто на Слави”. Отдавна съм загубила интерес към това предаване, но снощи мъжът ми ме викна да седна пред телевизора, понеже видя, че гост е нашият „любим” министър Вълчев. Бях много изненадана, че точно в този критичен за образователния ресор момент, той се появява в едно телевизионно шоу и седнах да го чуя какво ще каже, защото явно по друг начин е трудно да се доберем до информация във връзка с нагласите на правителството спрямо нашите искания и какво предстои оттук-нататък според вижданията на отсрещната страна.

В началото Вълчев обясни, че се бил отзовал на поканата на водещите, защото в предаването царяла ведра атмосфера и хубаво чувство за хумор. Тук апострофът на Росен Петров беше дали размерът на учителските заплати е някаква проява на чувство за хумор от страна на правителството.

Министерският отговор беше: „аз мога да отговоря, но не върви”. Нямало спор, че заплатите са ниски, но големият въпрос не бил дали морално правителството подкрепя стачката, или не, защото той се съгласявал със зрителите, които казват, че учителите като цяло подкрепят стачката. Признавал, че има и една нелоша подкрепа от обществото, но било важно на каква плоскост се разглежда въпросът. Дали е чисто морална тази плоскост, т. е. дали хората заслужават, или се разглежда в една икономическа плоскост: хората заслужават и хайде да видим откъде, колко и за какво – това е голям  разговор за българското образование.

Слави Трифонов го попита дали знае каква е средната учителска брутна заплата в Македония, и понеже министърът спомена, че разполагал с таблица, но явно не помнеше данните от нея, затова водещият съобщи в евро не само заплатата в Македония, която е 400 евро, а и в другите страни като: Сърбия - 450, Словакия – 500, Румъния – 560, Унгария – 600, Словения – 2000, Кипър - 2800. Накрая завърши с България, в която учителите взимат 172 евро, а помощният персонал – 90 евро. След това Трифонов попита защо у нас учителската заплата е толкова ниска.

Министърът се тупна в гърдите, че бил поемал отговорността за ниските заплати. Мотото на стачката е „Достоен труд – достойно заплащане” и той бил съгласен с всяка от тези думи. Но достойното заплащане трябвало да се съизмерва с другите възнаграждения с публичния сектор в България. Решението било или чрез преразпределяне на парите, или като се оставят нещата така. Тук стана ясно накъде бие – как да вземем от другите сектори, за да дадем на учителите.

Вълчев спомена, че същия ден, за пореден път, имало митинг пред Министерството на образованието, и за него самия било много по-лесно да слезе при нас и да каже: „Скъпи учители, аз съм със вас, дайте да отидем при Орешарски”. На въпроса защо не го е направил, министърът отговори, че той бил така възпитаван, когато човек е част от един екип, той носи тежестите на целия екип. Трифонов му напомни, че Вълчев би трябвало да е част от екипа на учителите и го попита защо не се бори заедно с учителите за изпълнение на техните искания.

Вълчев се оправда, че се бил борел, но по различен непубличен начин. Щели сме да видим като започне бюджетната процедура, че това, което е постъпило от всички сектори, надхвърля с 10 милиарда онова, което бюджетът може да си позволи, и е много трудно да се направи избор в кои сектори да се свие бюджетът.

Росен Петров го прекъсна, за да каже, че след като си позволяваме да закупим 4 корвета от Франция и 18 бойни хеликоптера, а 380 милиона евро са само хеликоптерите – защо да няма пари. Вълчев отрече, че е направена такава сделка, но пък било вярно, че има дисбаланс в публичните разходи на България. И отново подкара старата песен с противопоставянето и даде пример с учените, които не могат да взимат колкото учителите.

Слави каза, че като че ли за шофьорите от градския транспорт разсъжденията не са вървели в тази посока. Вълчев отрече с довода, че ГТ е еднолично акционерно дружество на общината и не бил бюджетен този сектор. Призна, че учителите живеят зле и че трябва да се направи усилие по разчетите, които са направени. Спомена  за 30 и няколко процента, които той знаел, че те не са много, но за да се даде отвъд, трябва да се направи голямо междусекторно преразпределение.

Росен Петров каза, че напоследък се вменява на всеки учител или работник ниската производителност на труда, която не зависи всъщност от него. Слави отново припомни, че един министър на образованието трябва да се грижи и да носи отговорност за съдбата на учителите и отново го попита защо не защитава интересите на учителите като техен министър. Вълчев най-безцеремонно заяви, че носел отговорност и като пример даде, че образованието от следващата година ще бъде единствения сектор, в който ще бъде увеличен дялът от брутния вътрешен продукт. И почна да изброява колко малко вземат пенсионерите, здравните работници, работещите в администрацията, като например онази в МОН.

Тук Росен Петров го попита колко взима един министър. Вълчев се оказа, че не знае каква е неговата собствена заплата, но знаел какъв е доходът на един зам.-министър – около 1000 лева. На въпроса защо не знае, министърът отговори, че защото бил адвокат и затова много-много не се интересувал от заплатата си. 

Петров му припомни, че както се казва в случая: "Богатият няма как да повярва на бедния", или пък "Ситият - на гладния". Тук Вълчев заяви, че в този смисъл е малко абсурдно точно те тримата да обсъждат именно този въпрос. Отговорът на министъра много допадна на Слави Трифонов и той се изсмя самодоволно.  

По-нататък се зададе въпросът дали има вероятност учебната година да се обяви за нулева. Вълчев се бил допитал до експертите от РИО и се оказало, че до 15 неучебни дни, е възможно да се преструктурира учебното съдържание, но отвъд това положението става проблематично. На първо място могат да се пипнат ваканциите, но така ще се нарушат семейните връзки. Опасността е по отношение на 12-ти и 7-ми клас, защото трябва да се мине целия материал. За днешните дванайсетокласници ще трябва да има матура, но сега матурата се поставя под въпрос.

Какъв е изходът - го попитаха накрая. Отговорът беше, че трябва да се намери мястото на учителската заплата сред другите видове труд, че трябва да се направи компромис и от двете страни: правителство и синдикати, и че от острия конфликт ще се излезе, но няма да има победители, защото всеки ще трябва да отстъпи.