Литература и таоизъм
В древния Китай, децата от селата учат да четата и пишат с лаически учител, който преподава в една стая от собствената си къща. Той им преподава основите на знанието, служейки си с писанията на Конфуций и също с поезии от епохата Танг. Ученикът е длъжен да запаметява текстовете и да ги обсъжда с учителя. По този начин детето развивало едновременно своята памет, разсъдъка си, както и нравствените доблести.
Тази система, зачената при династията Хан, става общовалидна при династията Танг (8-и век).
Важните административни длъжности, особено тези на губернаторите, биват отреждани посредством система от изпити, отворени за всички. Без значение е фактът дали човек е син на богат търговец или пък син на селяни, млад ли е или е стар. Изпитите покривали преди всичко историята на страната, поезията и съчиненията на Конфуций. Кандидатите били длъжни да дисертират относно нравствеността и да съчиняват поеми, показващи близкото им познанство с класическата традиция.
Тези изпити били трудни, а вакантните длъжности - малобройни. Но, ако човек се провали, има възможност да се представя толкова пъти, колкото пожелае. Някои кандидати са били на възраст повече от 80 години. При успех му се дава титлата Хсио Цай и тогава може да претендира за назначаване на местни административни длъжности. Също така било възможно да се кандидатства и на друг изпит, по-труден, организиран на регионално ниво и засягащ същите въпроси.
Тези, които преминават успешно и този изпит, имат достъп до изпитите, организирани в столицата в "Палата на изпитите". Кандидатите прекарвали три дена, в една от десетте хиляди килии на "Палата", в писането на дисертация или поема върху теми подобни на предходните, но с повишена трудност. Примерно трябвало да съчиняват поема за преминаването на облаците през есента, планинските бързеи през зимата, летния вятър в боровете или да съставят коментар върху някой пасаж от Конфуций, засягащ морала.
Успелите били издигани до най-висшите функции на държавата.
С тази изпитна система естествено се намираме далеч от таоисткия идеал за откровеност, за непревзетост, за отстраняване на всякакво изкуствено знание ("Остави учението и тревогата с него." Т.Т.К.20), но благодарение на нея, Китай живее векове на просперитет.
Чак много по-късно, през 19-и век, измамата и стереотипният характер на занятията навреждат на добрия ход на системата и книжовниците (мандарини) се превръщат в арогантна и корумпирана каста.
Както и да е, в древен Китай, на почит е било не богатството, а поетичната култура и нравствеността. Тези две стайности на китайската цивилизация са били издигнати над всички останали стойности.
Селяните и просветените са били най-почитаните класи, защото древните китайци добре знаели, че единствените неща, действително необходими на човека, това са храната и изкуството. Навсякъде в страната процъфтявали литературни общества. Хората си разменяли поеми. Коментирали класическите поети. Обсъждали различните поетически школи. Това били места на обмяна, особено ценени от древните китайци.
Поезията била обект на действително благоговение. Преди 9-и век и разпространението на печатните творби, копия от известни поеми служели за плащане на алкохола и на чая по пазарите.
За сметка на това романът, който в наши дни залива рафтовете на книжарниците, е бил считан за съвсем нисш жанр.
Това преобладаване на романа е впрочем съвсем ограничено в пространството и във времето.
"Романът, който е най-сигурното средство за нашите западни автори за достиганат до реноме, не се счита като литература от страна на китайците. Така да се каже, той дори не съществува в Китай преди монголците да го внесат; даже и в наши дни, най-добрите китайски романи биват класифицирани от просветените в категорията на творбите, предназначени единствено да развличат хорските маси и съответно са отсъждани като недостойни да фигурират в една история на китайската литература", пишеше Уил Диуран през 1937-а год. в своята История на китайската цивилизация (1).
За древните китайци, природата, живота, били безкрайно по-богати от всичките фантасмагории на въображението. Артистът трябвало преди всичко да се отвори към света, да бъде прозрачен за съществата и за нещата, за да отразява вселената.
Поетът, писателят, мъдрецът от древеия Китай не е търсил да избяга от действителността, а напротив, да я улови, за да я прослави.
Впрочем това значение на фикцията в нашите общества би трябвало да привлече вниманието към болестта, поразила съвременния свят, към това желание за бягство във въображаемото, бягство от свят, станал непоносим. Не трябва да се забравя, че разпространението на романа е съвременно на индустриалната революция през 19-и век, това ново робство на човека.
Това преобладаване на романа участва в това разпиляване в множеството, което характеризира всички аспекти на модерния свят. Докато поезията събира, обединява, казва основното в няколко загатващи думи, то романът акумулира изреченията, страниците, томовете и се губи в едно безкрайно изобилие.
Далече сме от древните китайски свещеници, които боравят с всяка буква като с творческа сила, могъщество, или също от тибетците, които гравирали всяка дума на ръка върху дъските, които служели за отпечатването.
Ако съвременните романисти трябваше да извайват всяка една от думите, които пишат, лицето на литературата би било съвсем различно.
(1) Издателство Пайо, стр. 102.
Тази система, зачената при династията Хан, става общовалидна при династията Танг (8-и век).
Важните административни длъжности, особено тези на губернаторите, биват отреждани посредством система от изпити, отворени за всички. Без значение е фактът дали човек е син на богат търговец или пък син на селяни, млад ли е или е стар. Изпитите покривали преди всичко историята на страната, поезията и съчиненията на Конфуций. Кандидатите били длъжни да дисертират относно нравствеността и да съчиняват поеми, показващи близкото им познанство с класическата традиция.
Тези изпити били трудни, а вакантните длъжности - малобройни. Но, ако човек се провали, има възможност да се представя толкова пъти, колкото пожелае. Някои кандидати са били на възраст повече от 80 години. При успех му се дава титлата Хсио Цай и тогава може да претендира за назначаване на местни административни длъжности. Също така било възможно да се кандидатства и на друг изпит, по-труден, организиран на регионално ниво и засягащ същите въпроси.
Тези, които преминават успешно и този изпит, имат достъп до изпитите, организирани в столицата в "Палата на изпитите". Кандидатите прекарвали три дена, в една от десетте хиляди килии на "Палата", в писането на дисертация или поема върху теми подобни на предходните, но с повишена трудност. Примерно трябвало да съчиняват поема за преминаването на облаците през есента, планинските бързеи през зимата, летния вятър в боровете или да съставят коментар върху някой пасаж от Конфуций, засягащ морала.
Успелите били издигани до най-висшите функции на държавата.
С тази изпитна система естествено се намираме далеч от таоисткия идеал за откровеност, за непревзетост, за отстраняване на всякакво изкуствено знание ("Остави учението и тревогата с него." Т.Т.К.20), но благодарение на нея, Китай живее векове на просперитет.
Чак много по-късно, през 19-и век, измамата и стереотипният характер на занятията навреждат на добрия ход на системата и книжовниците (мандарини) се превръщат в арогантна и корумпирана каста.
Както и да е, в древен Китай, на почит е било не богатството, а поетичната култура и нравствеността. Тези две стайности на китайската цивилизация са били издигнати над всички останали стойности.
Селяните и просветените са били най-почитаните класи, защото древните китайци добре знаели, че единствените неща, действително необходими на човека, това са храната и изкуството. Навсякъде в страната процъфтявали литературни общества. Хората си разменяли поеми. Коментирали класическите поети. Обсъждали различните поетически школи. Това били места на обмяна, особено ценени от древните китайци.
Поезията била обект на действително благоговение. Преди 9-и век и разпространението на печатните творби, копия от известни поеми служели за плащане на алкохола и на чая по пазарите.
Още по темата
Образование
· 12.11.2022
· arebemagare
Това преобладаване на романа е впрочем съвсем ограничено в пространството и във времето.
"Романът, който е най-сигурното средство за нашите западни автори за достиганат до реноме, не се счита като литература от страна на китайците. Така да се каже, той дори не съществува в Китай преди монголците да го внесат; даже и в наши дни, най-добрите китайски романи биват класифицирани от просветените в категорията на творбите, предназначени единствено да развличат хорските маси и съответно са отсъждани като недостойни да фигурират в една история на китайската литература", пишеше Уил Диуран през 1937-а год. в своята История на китайската цивилизация (1).
За древните китайци, природата, живота, били безкрайно по-богати от всичките фантасмагории на въображението. Артистът трябвало преди всичко да се отвори към света, да бъде прозрачен за съществата и за нещата, за да отразява вселената.
Поетът, писателят, мъдрецът от древеия Китай не е търсил да избяга от действителността, а напротив, да я улови, за да я прослави.
Впрочем това значение на фикцията в нашите общества би трябвало да привлече вниманието към болестта, поразила съвременния свят, към това желание за бягство във въображаемото, бягство от свят, станал непоносим. Не трябва да се забравя, че разпространението на романа е съвременно на индустриалната революция през 19-и век, това ново робство на човека.
Това преобладаване на романа участва в това разпиляване в множеството, което характеризира всички аспекти на модерния свят. Докато поезията събира, обединява, казва основното в няколко загатващи думи, то романът акумулира изреченията, страниците, томовете и се губи в едно безкрайно изобилие.
Далече сме от древните китайски свещеници, които боравят с всяка буква като с творческа сила, могъщество, или също от тибетците, които гравирали всяка дума на ръка върху дъските, които служели за отпечатването.
Ако съвременните романисти трябваше да извайват всяка една от думите, които пишат, лицето на литературата би било съвсем различно.
(1) Издателство Пайо, стр. 102.
Коментари