История с маркер
Знам, че това е една обикновена, глупаво абсурдна история, но такива случки в дъното на душата ми всъщност ме забавляват. Прибрах се към осем часа тази вечер, защото търсих един маркер…
Миналия четвъртък бях неприятно сюрпризирана от учениците, учещи в обратната смяна, с новата бяла дъска, на която се пише със специални маркери. Да, неприятно! Именно неприятно, защото за разлика от всичките ми познати, които почти превърнаха събитието в празник, за мен писането на такава дъска е истинско мъчение. Колегите ми честитяха придобивката – който когато влезеше в класната стая и я видеше, а децата й се радваха, галеха и я пипаха с нескрито наслаждение.
Само че на нея ще пиша главно аз и при мисълта за това, леко ми прилошава. Когато взема в ръка маркера и се опра на дъската, за да напиша нещо, усещам повърхността й ужасно хлъзгава, от което буквите ми стават грозни, криви и с различна големина. Това изобщо не е моят почерк. Ето какво се получи при най-голямо старание.
Е, поне моите ученици твърдят, че им харесва и даже се вижда по-ясно написаното. Това донякъде внася успокоение в душата ми.
След като дъската беше купена без мое участие и желание, колежката, която е класна на учениците от обратната смяна, ме информира, че трябвало да събера пари от родителите на моите ученици и да си купя маркери и гъба. Училището нямало пари за подобни разходи и отсега нататък така ще я караме. Вметна, че и маркерите бързо свършвали, та да го имам предвид.
Ох, искам си старата черна дъска и тебеширите!... Но никой не ме пита мен. Нали колелото на прогреса се върти и аз не бива да слагам прът между спиците му?!
Поръчах маркери, гъба и магнитчета даже, донесоха ми ги още на следващия ден и сега се появи допълнителният ангажимент да ги пазя и прибирам на скришно място.
Днес, след като свърши последният час, се оказа, че черният маркер го няма. Нямаше го на бюрото ми, нито на шкафа отзад, огледах всички чинове – нищо!
И понеже чистачките вече бяха минали да изчистят по бързата процедура (докато изпращах класа), ги извиках да ги питам дали случайно не са го измели. Не били измитали нищо такова. Е, да, но този маркер го няма никъде, утре как ще пиша – питам ги аз. Те взеха, че донесоха чувалите с боклука, изсипаха ги пред мен и ги разровиха за доказателство, че наистина не са изхвърляли маркер.
Хубаво! Значи някой от учениците ми има пръст в тази работа – не може току-така да изчезне незаменимото ми средство за писане.
Последният час беше час на класа и децата играха на играта „Робот”. Едно дете е робот и то трябва да достигне до предмета, като изпълнява точно подадените команди от своите съученици. Идеята е, че всяка грешна команда води до грешен ход. Да, вярно, че предметът, който трябваше да се хване от „робота”, беше въпросният маркер.
Замислих се… Не, не е възможно някой ученик да го е взел със себе си, защото отлично знае, че маркерът ще ни трябва. В класа си нямам такива деца, които биха умишлено биха проваляли учебния процес, нито пък такива, които взимат чужди вещи. Нещо не се връзва в цялата тази история, а аз обичам да си изяснявам нещата до край.
Надникнах през прозореца да видя дали няма навън някое от моите деца. Извиках на Ицо от другия клас и го помолих да се огледа за някой мой ученик.
„Всички са си тръгнали, госпожо, не виждам никой от вашия клас!” - чух в отговор.
За десети път може би обиколих стаята и надникнах под всеки чин… Нищо!
Маргото дойде да ме пита дали ще си тръгвам, за да си ходим заедно. Осведомих я за новия ми проблем и й казах, че смятам да се отбия до един мой ученик, живеещ в блока до училището, който последно изигра ролята на „робота”, за да го питам за маркера, и след това ще се упътвам към къщи… Тя се съгласи да върви с мен.
Погледнах в дневника, за да разбера точния адрес на Еди и поехме нататък.
Еди живее в съседния блок, но входът е от другата му страна, така че трябваше да обиколим целия блок и за да е пълно удоволствието – да се качим на осмия етаж. Отвори ни майка му, която в мига, в който разбра за какво идваме, каза, че Еди не е тук, а е във физкултурния салон на тренировки по таекуондо. Ех, ако бях съобразила, че днес е ден за тренировки, щях направо да сляза в салона и да си спестя ходенето до тях.
Майка му веднага набра номера на мобилния телефон на Еди. От физиономията й си пролича, че нищо не може да разбере от обясненията на сина си. Подаде ми слушалката, за да оправям аз, и чух следното: „Маркерът съм го скрил на облегалката отзад на последния стол от средната редица.”
Не го попитах защо, защото знам отговора – това просто си е част от играта, от голямата несвършваща детска игра. И затова не мога да се разсърдя, а напротив - даже ми стана весело, въпреки че изминах обратния път до класната стая, за да намеря мушнатия в разкъсаната кожа на облегалката маркер, който утре ще ни трябва, за да пишем и учим.
Миналия четвъртък бях неприятно сюрпризирана от учениците, учещи в обратната смяна, с новата бяла дъска, на която се пише със специални маркери. Да, неприятно! Именно неприятно, защото за разлика от всичките ми познати, които почти превърнаха събитието в празник, за мен писането на такава дъска е истинско мъчение. Колегите ми честитяха придобивката – който когато влезеше в класната стая и я видеше, а децата й се радваха, галеха и я пипаха с нескрито наслаждение.
Само че на нея ще пиша главно аз и при мисълта за това, леко ми прилошава. Когато взема в ръка маркера и се опра на дъската, за да напиша нещо, усещам повърхността й ужасно хлъзгава, от което буквите ми стават грозни, криви и с различна големина. Това изобщо не е моят почерк. Ето какво се получи при най-голямо старание.
Е, поне моите ученици твърдят, че им харесва и даже се вижда по-ясно написаното. Това донякъде внася успокоение в душата ми.
След като дъската беше купена без мое участие и желание, колежката, която е класна на учениците от обратната смяна, ме информира, че трябвало да събера пари от родителите на моите ученици и да си купя маркери и гъба. Училището нямало пари за подобни разходи и отсега нататък така ще я караме. Вметна, че и маркерите бързо свършвали, та да го имам предвид.
Ох, искам си старата черна дъска и тебеширите!... Но никой не ме пита мен. Нали колелото на прогреса се върти и аз не бива да слагам прът между спиците му?!
Поръчах маркери, гъба и магнитчета даже, донесоха ми ги още на следващия ден и сега се появи допълнителният ангажимент да ги пазя и прибирам на скришно място.
Днес, след като свърши последният час, се оказа, че черният маркер го няма. Нямаше го на бюрото ми, нито на шкафа отзад, огледах всички чинове – нищо!
И понеже чистачките вече бяха минали да изчистят по бързата процедура (докато изпращах класа), ги извиках да ги питам дали случайно не са го измели. Не били измитали нищо такова. Е, да, но този маркер го няма никъде, утре как ще пиша – питам ги аз. Те взеха, че донесоха чувалите с боклука, изсипаха ги пред мен и ги разровиха за доказателство, че наистина не са изхвърляли маркер.
Хубаво! Значи някой от учениците ми има пръст в тази работа – не може току-така да изчезне незаменимото ми средство за писане.
Последният час беше час на класа и децата играха на играта „Робот”. Едно дете е робот и то трябва да достигне до предмета, като изпълнява точно подадените команди от своите съученици. Идеята е, че всяка грешна команда води до грешен ход. Да, вярно, че предметът, който трябваше да се хване от „робота”, беше въпросният маркер.
Замислих се… Не, не е възможно някой ученик да го е взел със себе си, защото отлично знае, че маркерът ще ни трябва. В класа си нямам такива деца, които биха умишлено биха проваляли учебния процес, нито пък такива, които взимат чужди вещи. Нещо не се връзва в цялата тази история, а аз обичам да си изяснявам нещата до край.
Надникнах през прозореца да видя дали няма навън някое от моите деца. Извиках на Ицо от другия клас и го помолих да се огледа за някой мой ученик.
„Всички са си тръгнали, госпожо, не виждам никой от вашия клас!” - чух в отговор.
За десети път може би обиколих стаята и надникнах под всеки чин… Нищо!
Маргото дойде да ме пита дали ще си тръгвам, за да си ходим заедно. Осведомих я за новия ми проблем и й казах, че смятам да се отбия до един мой ученик, живеещ в блока до училището, който последно изигра ролята на „робота”, за да го питам за маркера, и след това ще се упътвам към къщи… Тя се съгласи да върви с мен.
Погледнах в дневника, за да разбера точния адрес на Еди и поехме нататък.
Еди живее в съседния блок, но входът е от другата му страна, така че трябваше да обиколим целия блок и за да е пълно удоволствието – да се качим на осмия етаж. Отвори ни майка му, която в мига, в който разбра за какво идваме, каза, че Еди не е тук, а е във физкултурния салон на тренировки по таекуондо. Ех, ако бях съобразила, че днес е ден за тренировки, щях направо да сляза в салона и да си спестя ходенето до тях.
Майка му веднага набра номера на мобилния телефон на Еди. От физиономията й си пролича, че нищо не може да разбере от обясненията на сина си. Подаде ми слушалката, за да оправям аз, и чух следното: „Маркерът съм го скрил на облегалката отзад на последния стол от средната редица.”
Не го попитах защо, защото знам отговора – това просто си е част от играта, от голямата несвършваща детска игра. И затова не мога да се разсърдя, а напротив - даже ми стана весело, въпреки че изминах обратния път до класната стая, за да намеря мушнатия в разкъсаната кожа на облегалката маркер, който утре ще ни трябва, за да пишем и учим.
детство мое......................................................................
Колко различни са светът на детето и светът на възрастния! И ако ние скъсаме нишката с детския свят, ще ни бъде много трудно, дори невъзможно, да работим с деца.
Хо-хо-хо, Куини, толкова усилия, голям смях и... хепи енд!
Много се забавлявах, наистина!
Пък за маркерите и белите дъски да ти кажа - правя всичко възможно да ги ползвам от 2000 година. Осигуряват най-вече здраве на децата и учителя. Само си представи колко тебеширен прах се налага да изгълта едно дете, камо ли един учител през живота си, ако трябва да кара с единия му тебешир. Ами мръсната водата, разливането...
Белите дъски са просто чудесни като им свикнеш.
Нашите начални учители са си ги разграфили на тесни и широки редове с траен маркер и върху тях пишат с маркери за бели дъски.
Освен това зам.директорката купува черни и цветни маркери на едро и дава на всеки учител когато му свърши. Носиш си го в себе си. Лично аз - винаги по 2.
:-)
Аз едно време си бях купила лично моя с внушителния размер 25 х 35 см и си я заключвах в шкафчето отзад...:))) Ама това преди поне 12-15 години, де...
Аз имам проблем с тебешира - изсъхва ми кожата на ръцете, после както и да я обтривам с кърпички, ме сърби, и кожичките около ноктите нащръкват и ме дразнят. Оттогава датира гадния ми детски навик да си дърпам/гриза/късам тия кожички и все да ми изтича кръвта по малко пред смаяна публика...
Та, смятам, че е много практично и културно това с белите дъски, като по цял свят. А и тебеширеният прах, който се отделя, освен кашлица, докарва и различни по-сериозни проблеми. Някъде бях чела, че ако го дишаш 20-тина години, можел да ти докара канцерогенни изненади. Дали е така наистина? Аз кашлях непрекъснато и имах една постоянна хрема, явно алергийка, която спря с оставянето на тебешира...
Още веднъж, честито и ползотворна работа с новата дъска!!!
Прави сте за тебеширения прах и алергиите! То и аз самата съм алергична към прах, ама нали и написаното на дъската трябва да има добър вид, та си имам повод за безпокойство. Може и да се вманиачавам - не знам - но много държа на естетическата страна.
Даже стигнах до там, че днес си направих комплект шаблони от картон със всякакви фигури, за да може квадратчето да е наистина квадратче, а не ромб или трапец. Само който не е начален учител, не знае, че група умни глави премахнаха буквената символика от учебното съдържание по математика и сега рисуваме празни квадратчета на мястото на неизвестното число, че чак пушек се вдига.
Ще свикна с бялата дъска – няма друг начин! Само дето ситуацията е малко неудобна и затова изчезването на маркера се превърна в цяла драма за мен. Дъската е купена с парите на другия клас и ние се явяваме в ролята на нейни потребители, които ползват нещо, което не е тяхно.
На всичкото отгоре колежката си е въобразила, че маркери трябва да се купуват само и единствено от фирмата, от която е закупена бялата дъска, за да не я развалим с някой неподходящ. Фирмата обаче се намира на другия край на София, в кв. „Дървеница”, и ме предупредиха, че за един-два маркера няма да се разкарват специално, а ще ги донесат, когато имат път към „Надежда”.
Мисля си и друго. Ето Ани казва, че в 138-мо проблемът с новите дъски е решен генерално – всички ползват такива и консумативите се купуват по цени на едро, а при нас има всичко на всичко три бели дъски, купени по инициатива на група родители. Консумативите също си остават за сметка на родителите, с което аз лично не съм съгласна.
Още откога възрожденци са издържали школата, пък днес сме много специални - ЗАБРАНЕНО е събирането на пари от учителя. А защо? Той де не е престъпник? По презумпция?
Много грозно ми изглежда.
Интересно ми е какво мислите за това?!
В училището на моята дъщеря събираха пари за окачени тавани, после за бели дъски, някои родители, собственици на фирми, им подариха обзавеждане за стаите. Учениците си закупуват бели листи за контролни и класни работи и маркери за писане на дъските.
Моето мнение е, че както училищното ръководство е отговорно за кадровото осигуряване на учебния процес, така е отговорно и за неговото материалното обезпечаване.
Драги stef, ако ти разполагаше дори само с половината от тези пари, които събирате за училището в класа ти, представи си как щеше да ти изглежда стаята по отношение на цветните акценти. Такива малки суми са точно за дребни, но видими и полезни неща като картони, маркери, лепенки и всякакви други ефекти за околната среда.
Vili, разбира се, че отговорността е на ръководството на училището. Винаги е било ясно, че в едно и също време един директор издига училището си до европейско ниво, а друг в друго затрива безвъзвратно база, учители, ученици ...
Но и учителите пък не можем само да чакаме да се сети директорът какво ни трябва и как да го направим - от нас трябва да излизат идеите, а той ... да ги одобрява!
;-)
Между другото по общо решение на родители и ученици в един мой 8-ми подготве клас в кабинета бяхме учредили прозрачна касичка с надпис taboo words and acts - забранени думи и действия - където влизаха по 20 ст. за всяка гадна дума и постъпка, която обижда някого, включително и "глупак". За 3 седмици се събраха към 12 лева, купихме си английски постери, а атмосферата осезателно се позачисти откъм простотии...
:-)
Учители и служители да не допускат за извършване на копирни услуги да се събират средства от ученици извън определените от Училищното настоятелство суми.
"Но и учителите пък не можем само да чакаме да се сети директорът какво ни трябва и как да го направим - от нас трябва да излизат идеите, а той ... да ги одобрява!"
Колко си права, Ани!
По въпроса със събирането на пари от родители имам известни изкривявания, защото в продължение на няколко години бях свидетел на това как се крадат пари, дарявани по различни поводи на училището, от една директорка. Нямаше сила, която да я спре. Лакомията й беше безмерна...
... Виждала съм я как раздава шоколадови десерти (дарени от една фирма) на децата в двора на училището, като на всяко трето взимане, тя си пъхаше по няколко във всички възможни джобове на дрехите, с които бе облечена. Накрая взе няколко пълни кутии, а в същото време за част от децата десертите не стигнаха.
... От парите, които събирахме от родителите, така и нищо не се видя, никакъв отчет никога не се направи. Една година татко виетнамец дари за социално-слабите деца якета и тя ги представи като купени от нея, за да си оправдае разходите. Да, ама такива неща се разбират впоследствие.
... Спомням си в тази връзка как един друг татко дари прахосмукачка за училището. Тя си намери фалшива фактура, представи прахосмукачката като купена от нея и поиска 90 лева, за да й бъде осребрена "покупката". След това донесе своята стара прахосмукачка от дома си и я замени с новата.
Мога да давам още примери от този вид. Толкова много ме е било срам от тази жена, че вече всеки път, когато се отвори дума за събиране на пари, на мен ми става неприятно. А иначе прекрасно знам, че училищата и детските градини имат нужда от финансова подкрепа.
По повод изказването на Стефанов - на същото мнение съм. В някои училища, както и в нашето, умението да събереш парични средства от родителите се оценява високо от ръковоството. На миналия отчетен годишен съвет моето име беше прочетено заедно с имената на колегите, които са събрали малко или нищо не са събрали от родителите. Е, оказа се, че майката от моя клас е била внесла повече пари, отколкото бе прочетено, явно някой беше подал невярна информация и на съвета, на всеослушание, буквално бяхме порицани.
В същото време, когато се отчитаха приходите, аз не си чух името, а моят личен принос беше по-голям, отколкото общата сума на всички други колеги, които като мен водеха платена форма на някакъв курс и парите минаваха през Настоятелството.
Накрая си тръгнах много обидена от този съвет и затова тази година, в знак на протест, отказах да работя допълнително и да подпомагам най-вече училището, защото всъщност онова, което взех за себе си, беше твърде малко в сравнение с усилията, които полагах да влизам в часове по цял ден, почти през цялата учебна година.