“Имен ден”, а защо “именно”?

Хей, здравей, мила колежке :) Щом вече си развила пристрастяване към блогването, мога да те "успокоя", че няма отърване от тази зависимост и признанието ти означава, че ти вече си част от нас.

И сега отварям Нов правописен речник на българския език, за да проверим точно правописа на думите:

имен - именият, имения, имени дни;

именен - именният, именния, именна, именно, именни;

именник - именникът, именника, именници;

именница;

Това е в правописно отношение.

Сега отваряме тълковния речник, за да видим смисловата разлика между имен и именен, но какво откриваме е интересно, защото думите са дадени заедно - едната е с едно -н-, а другата с две -нн-.

имен и имененприл. Свързан с име. Именен списък.Имен ден - календарски разник на светец или църковно събитие, който кръстените по името на този светец смятат и за свой празник.

Определено ще се наложи да потърсим още информация по въпроса.

Струва ми се, че когато говорим за църковния празник, трябва да употребяваме имен и всичките му форми, които се пишат с едно -н-, а във всички останали случаи - именен и двойното -нн-.

Така е, имен ден е изключение от правилото за прилагателни, които завършват на  -нен в м.р. Справка: Елена Георгиева и Борислав Георгиев "Правописни упътвания за малки и големи".

И за мен това е объркващо, но аз си имам свое обяснение, не твърдя, че е правилно.

Първо, на старобългарски "име", "племе", "знаме", "време" са завършвали на малка носовка (носово е), което си личи в съвременния език по начина на образуване на множествено число: голям брой съществителни от среден род образуват множествено число с "а": "огледало-огледала", "дете-деца", "бюро-бюра". Но вижте какво става, като се добави "а", към тези съществителни: "имеНа", "племеНа", "знамеНа", "времеНа". Назалността си проличава. Както със сигурност ви е известно в старобългарския е имало и падежи. Да видим склонението на "име":

N (Н)	Единствено	Двойствено	Множествено
Именителен	имѧ	именѣ	имена
Родителен	имене	*именѹ	именъ
Дателен	имени	именьма	именьмъ
Винителен	имѧ	именѣ	имена
Звателен	имѧ	именѣ	имена
Творителен	именьмь	именьма	именъı
Местен	имене	именѹ	именьхъ

Обрънете специално внимание на формата за родителен падеж множествено число "именъ". Според мен е много вероятно "именъ денъ" да означава "ден на имената" и под тази си форма да се е запазило в църковния календар.

От много съществителни се образуват прилагателни с наставка -"ен": "народ-народен", "чай-чаен", "дърво-дървен". Според мен е много вероятно при поставянето на тази наставка след "име", отново да се проявява назалността (както при наставката за множествено число "а") и така да става "имеНен."

Примерите от старобългарския ги взех от тук.

Хм... много интересно.

Според мен това, което ти казваш, че словосъчетанието имен ден вероятно е означавало ден на имената, е едно напълно логично обяснение. И затова ще бъде имения ден, имените дни с едно -н-.

Не разбрах обаче как от име, което е съществително, с прибавяне на -ен, ще се получи прилагателното именен, а не си е останал онзи, първоначалният вариант - имен...

Значи на старобългарски "именъ денъ" със сигурност е означавало "ден на имената", не съм сигурен дали от там идва в сегашния език.
Първоначалният вариант е изчезнал, защото е бил падежен и със съществително, то ест не се изменя като прилагателно: "седмица именъ" ("седмицата на имената"), "дни именъ" ("дни на имената"). Той може би се е запазил само в църковния календар, иначе в говоримия език се е образувало прилагателно "именен": "именна седмица", "именни дни" и т. н.

Между другото "ден" на старобългарски се е пишело "дьнъ" ама карай. Пък и не съм сигурен дали е имало дума "седмица", просто давам пример защо не се е запазило. След като падежите са изчезнали "седмица именъ" не се е разпознавало като падеж и затова е станало "именна седмица".

Предположение:

Нали  има  прилагателно "човешки"  от "човек", и  "хорски"  от "хора".  Ако   така е  и  с име  -  имен  от единствено  число и  именен  -  от множественото "имена"?

От там - имен ден - денят на името. Обаче именник - списък на имена.

Ние доста време умувахме кое е правилно и кое - не, но не стигнахме до категоричен извод, а само до предположения. И двете форми (с едно и две н-та) съществуват като правилни, но все пак си мисля, че употребата им зависи от конкретния случай.

Например:

Тъй като казваме имен ден, а не именен ден, в членуван вид би трябвало да е имения ден. Другите форми за множествено число и за женски и среден род също ще се пишат с едно -н-.

А ако искаме да променим формата на именен (или поименен) списък, тогава ще се наложи да използваме двойното -нн-.

Това са си мои разсъждения обаче и не твърдя, че съм права.

Етимологически правилната форма за прилагателно със суфикс "ен" от съществителното "име" е "именен". Формата "имен" е резултат от явлението хаплология (изпадане на едната от две еднакво- или близкозвучащи срички с цел улесняване на изговора. Просто и логично. :)

Здравейте! Аз си спомням от студентските си години, че имен ден-именния ден е изключение от правилото! Но само в съчетанието имен ден!!! Но се чудех за рожден ден-рожденния ден!?

Имам предвид, че казваме "имен ден", но задължително членуваме "именния" ден!

Когато става въпрос за имен ден, всички форми на прилагателното са с едно н – така е според “Нов правописен речник на българския език” (2002 г.): имения ден, именият ден, имени дни.

-

Не искам да влизам в спор с речника (“Нов правописен речник на българския език”), но формите "имения ден, именият ден, имени дни" (с едно Н) ми се струват малко странни. По-горе някой беше написал, че тълковният речник дава "имен" и "именен" като два варианта на една и съща лема.