Защо дори и господ....

Измъчени, изстрадали български очи,
но не са те само за медицинските сестри.
Малко ли траур беше в нашата държава?
Хората си отиват и само спомена остава.
Виновни ли сме ние, или пък някой друг,
че живота и съдбата ни правят на пук.
Живеем в страх, в мъки и угризения,
за своите и чужди нехуманни проявления.
Седем деца в индиго загинаха
и в колко катастрофи, цели семейства погинаха...
Господ ни мачка. Съдба - гробове...
Да бъдем по - добри всеки от някъде зове.
Но как да избягаш? Как да се спасиш?
Страхът те спохожда, дори когато спиш.
Писна ми във страх и в мъки да живея.
Какво ми остава на този свят освен да пея?
Писна ми от болка, от изгарящи души,
от кръв и от убийства - светът ни се руши.
Каква ли черна сила над живота ни кръжи
и защо дори и господ не ще да ни спаси?

Чудех се как и къде да отприщя насъбралата се в мен емоция... Надявам се да ви хареса