За Отговорността

И аз съм си мислила върху тези въпроси. Спомням си как баща ми в яда си понякога ми казваше, че от мен нищо няма да излезе. Ставаше ми неприятно, но вътре в себе си се заричах, че ще опровергая думите му. Така че подобни обобщения въздействат различно на различните хора: някои се обезверяват, а на други им действат мотивиращо.

Въпреки този извод в работата си използвам поощрението като основен възпитателен метод и не си позволявам да отричам възможностите на което и да е дете.

Присъединявам се към Куини. Какви сме ние, че да даваме квалификации. Всеки човек се развива през целия си живот, а за ученика е по-добре да получи поощрение, вместо да порежеш крилцата му.

Аз пък се сещам по този повод,как учителката ми по рисуване в начален курс ми казваше,че не мога да рисувам...защото рисувах филизи/мисля че така се казваше/на дървото.Там,долу,близо до корените .Да,ама аз съм виждала такива филизи,затова и ги рисувах.На коледните играчки,каквито са такива едни,кръглички не рисувах права черта за украса,а придавах обемност.Да,ама не било така.След години "проумях",че не аз не мога да рисувам,май тя не можеше!И до сега рисувам,мога и го правя с удоволствие и то добре.Уча и децата да рисуват.Към всяка детска рисунка подхождам като към уникат-единствена и неповторима.Не всяко дете ще стане художник,но може да овладее техники на рисуване и да се справи прилично добре.Израза :Ти не можеш !-не съществува в речника ми.В такива случаи си казвам,че и от подобно отношение се учим как не трябва да постъпваме.!

Май ще превърнем темата в "лоши" разкази за учители, но и аз си спомням разни неща с болка. Особено фрапираща беше една случка със сина ми и началната му учителка - колежка, с която работя (най-добрата според повечето колеги и според бившия ни вече директор, но аз знам, че величието е фалшиво). В началото на втори клас, веднага след лятната ваканция, колежката пита децата кой къде е ходил през лятото. Моят син вдига ръка и  разпалено започва да разказва това, което го е впечатлило най-много от нашето семейно лято.  Бяхме ходили до пещерата "Снежанка"(което си е доста далеч от града, в който живеем), той беше запомнил обясненията на пещерняците там и наистина знаеше много неща. Но... колежката го прекъсва, като му казва, че такава пещера няма. Целият клас започва да му се смее, защото си измисля. Представете си какво става в малката му душичка. Когато го поведох към къщи, той плака през цялото време. Беше му обидно, че той е знаел и видял нещо, което никой друг не е знаел (включително госпожата), а учителката е позволила всички да му се смеят и подиграват. Сещате се как му се отрази това.

На всеки може да се случи децата да споделят нещо, което той не знае, но може ли да се реагира така! Децата в тази възраст наистина  са склонни да си измислят, но това не е лошо, то не е лъжа, а фантазия, въображение. Наистина, ние учителите, носим огромна отговорност.

А аз си спомням една прекрасна случка с моят син.

Преди да започне изучаване на английски език в сборна предучилищна група, го записах на почасова "забавачка"(някак забавна дума,но така се казваше),пак с изучаване на английски език..Първи ден-първа среща с определен брой деца.Не беше ходил на детска градина и още с приближаването на мястото за занимания той бе плувнал в сълзи.Едни безспирни, неудържими реки се лееха,а аз бях готова да преустановя веднага този опит.

Госпожа Иванова( спокойна и много благо изглеждаща)се появи на вратата, хвана го за ръка и го заведе да седне на чина.За цял час престой в класната стая той не престана да плаче, аз се бях скрила и го наблюдавах докога ще издържи.След часа, госпожа Иванова пак за ръчица, го изведе и ми каза:

-Имате много умен син.През цялото време плака,но внимава и ми отговори на всички зададени въпроси.Надявам се, с времето да се успокои и да му хареса.

Така и стана.До ден днешен и двете ми деца се справят добре с езиците.

Дано има повече светли хора, като госпожа Иванова!