Децата винаги са обичали различните инициативи, това е вид игра […]. Преди се е играло на стражари и апаши, после ние играехме на партизани и фашисти и така нататък. В цял свят има такива игри. В Америка децата правят цели сражения като елемент на възстановки от Гражданската война. И в Англия е така. Това е патриотизъм, но поднесен по достъпен начин.
Васил Василев, председател на Общобългарски комитет “Васил Левски”
все по-озадачаващи
националистически пърформанси.
Ако спрем да мислим за децата-караул като за изключително, извънредно или изобщо откъснато от своя контекст събитие, ще забележим, че то е израз на определен феномен с отдавна наслагвани исторически и политически предпоставки. Децата-караул се явиха като крещящо свидетелство за това докъде е стигнало възпроизводството на тази политическа ситуация, която наричаме неолиберализъм. В нея национализмът е само втърдяващият се екзоскелет на едно мъртво политическо тяло. Децата тук станаха толкова крещящо свидетелство за тази мъртвост, че много хора се смутиха едва ли не инстинктивно – останаха объркани не само защо се случва това, но и как могат да реагират. Вследствие случаят изкрещя с това, че остана на практика без действена реакция.
На 15 февруари по инициатива на Общобългарски комитет „Васил Левски“ и в рамките на честванията на 180-тата годишнина от рождението на Левски с пълната подкрепа на Министерство на културата и Столична Община деца от детска градина до единайсети клас започнаха да дават „почетен караул“ за по 15 минути до един час пред паметника в центъра на София. Децата бяха облечени в специално изработени по мярка униформи на Първата българска легия и даваха караула си с истински пушки „Манлихер“, били действително на въоражение при Българската армия (макар и доста години след смъртта на Левски). Заявката на организаторите гласеше, че този караул ще продължи до края на годината, така че възможност за участие да имат всички т.нар. клубове „Млади възрожденци“.
Този случай се помести в по традиция силно белязаното от знака на национализма начало на годината. Освен на разрастването на „изобретената традиция“ на ледените хора, станахме свидетели за четиринайсети пореден път на Луковмарш, наблюдавахме и всевъзможни по форма и размер чествания на смъртта на Левски. Сред последните това в Ловеч много малко се различаваше по стилистика от фашисткото шествие в памет на ген. Луков.
Всичко, което видяхме, е националистически пърформанс. Но защо не националистическа проява например, ако трябва да потърсим удачна и обединяваща различните инстанции дума на български? Защо си позволяваме мръсна чуждица?
Пърформънсът като жанр в изкуството набляга изключително на акта на живо, а смисълът му се състои именно във взаимодействието между изпълнители и публика при най-малкото допустимо опосредяване на това взаимодействие. Mедиите се постараха по възможно най-интерактивния по силите им начин да ни пресъздадат какво и защо се случва. Такива бяха репортажите на bTV и NOVA – две от трите най-значими национални телевизии (БНТ подходиха „по-регионално“).
„Проявата“ като дума навежда повече към демонстриране, показване, проявяване, в което една абстрактна публика е по-скоро пасивен получател на проявяваното. Обратно, всички националистически пърформънси, на които сме свидетели, са изключително включващи „публиката“ – шествията са отворени за всички, детският караул ще продължи месеци наред, за да може участие да вземат много „млади възрожденци“. Друга важна отлика е, че докато „проявата“ има по-скоро тържествен отенък, пърформънсът следва определена преднамерена или само полуслучайна (тук и ритуална) драматургия – нещо, което безспорно присъства във всички дейности, които наблюдавахме напоследък.
Така че, ако изключим по-традиционните националистически пърформънси (съответно, прояви), свързани със самата знакова тъкан на националната държава, кои са известните ни примери за националистически пърформънси и колко често те въвличат деца?
Такъв е примерът с прословутата Детска Евровизия. В нея в международна среда деца манифестират националната си принадлежност през музика като тотеми на борбата между нациите и през едно парадоксално скрепващо ги през въображаем федерализъм противоборство. В нея гримът, костюмите, изключителното медийно и правителствено внимание и свръхпрофесионализмът са само ритуали, обгрижващи възможността събитието да е точно такова, каквото е. В крайна сметка децата стават символният носител на вярата, че евро-проектът има бъдеще през здравословната конкуренция между силните нации.
Такъв е примерът с летните протести, едно от най-ярките изражения на които стана плачещата и държаща полицай за раменете „Деси“. Нейният образ неслучайно обиколи световните медии – задачата му бе да изнесе на гърба си цялата символика на протестното възпроизводство на доминиращия ред. И фактически това изнасяне успя.
Такъв е примерът с всяка непробиваща в по-големите медии инициатива, в която деца тържествуват своето единение с националното. Били те учениците в някой урок по родолюбие, слагащите в дулото на зенитно оръдие цветя деца от клуб „Млад артилерист“ или най-малките фенове на Ботев от дадено населено място.
Въпреки тези и много други подобни манифестации на националистическия пърформънс, по някаква причина децата на караул пред паметника на Левски предизвикаха особено много шум и смут. По някаква причина това сякаш се оказа прекалено. Самите ние дни наред се опитвахме да формулираме отговор през формалните механизми на съвременната правова държава, изискваща определено нарушаване на права и извикване на задължения. Уви, не открихме такова нарушение, тъй като целият пърформънс на караула се провеждаше при пълно съгласие на всички пряко замесени и без никакво нарушение на ничии права (не и такова, което институциите да са в състояние „да засекат“). Защо тогава детският караул пред паметника на Левски предизвика такова объркване и съответстващо медийно внимание? Лесно е да видим объркването на самите водещи на редица телевизионни предавания, като тези по NOVA тв и Bulgaria on Air, които искрено опитват да си изяснят какъв е проблемът със ситуацията и редно ли е децата да са там. Показателни са също дискусиите под силно разпространяваната снимка в Дневник, както и че изобщо се счита, че случаят подлежи на (задочен) дебат.
За да се разшуми, частично от значение е, че става дума за центъра на София. Ученици посещават организирано паметника на Левски, за да отдадат почит вече много години. Кръговото кръстовище и самият паметник отдавна са се оформили като специфичен и знаков за цялата нация топос. Това не остава неразпознато от организаторите на детския караул, които хвалят Столична община за изключителната грижа, която се полага по опазване и поддържане на пространството.
По-важно е обаче, че като че ли този случай маркира едно неосъзнато прекрачване на границата на и без това постоянния (но оставащ често незабелязан) националистически фон, на който се случват повечето официални събития в България.
Ако погледнем исторически, българският национален проект е успешен още по времето на Балканските войни: успял е да превърне „селяните в българи“, ако перефразираме Йожен Вебер, и не просто декларира идентичност, а действено включва хората до фаза на крайна жертвоготовност. Както посочва историкът Мария Тодорова, когато през 1912 г. Стамболийски, изправен пред масово движение, настояващо за война с Турция, се оплаква, че целият народ е загубил ума си, той признава именно това – национализмът се е превърнал в господстващата форма на групово съзнание.
Разбира се, този български национализъм не е константа – той преживява своите ксенофобски и войнствени пикове около Първата световна война, за да отстъпи в една по-защитна и резигнирана позиция след военните катастрофи. Именно тогава, пак според Тодорова, Васил Левски започва да заема мястото на първи и неоспорим национален герой на България – място, което до Първата световна война е било по-скоро запазено за средновековните царе, дали най-големи териториални разширения на страната. Разочарованието от монархията и войната издига на пиедестал Левски и другите фигури от Възраждането с техните републикански и демократични идеи. [1]
Може би това е една от причините случката от 19 февруари да се усеща като насилване на и без това свръх-употребяваната през последните години националистическа патерица на властта – отвъд моралния дисонанс на това в студа деца да пазят паметник на едно от най-оживените кръстовища в най-мръсната столица в Европа. Така или иначе политици и медии опитват постоянно да занимават обществото с „национални“ теми като бежанците, отношенията с Русия и пр., при положение, че всякакви социални роли на държавата са в постоянен разпад. Но сега цялата войнствена употреба на деца точно пред паметника на Левски, станал място на всеобща памет вследствие от разочарованието от войните, започва да прелива чашата на национализма.
Нещо определено не е наред, но то не може да бъде дори формулирано в общественото пространство, защото в него национализмът струи обикновено напълно безкритичен, неосъзнат, неподлежащ на въпроси. Трябва да се случи нещо толкова отвъд крайното, като мръзнещите въоръжени деца, за да се случи някакъв дебат, но той само инстинктивно напипва проблема, а го описва с други думи – като „сталинизъм“, „Северна Корея“ или „нещо, което го има в момента само в Русия“.
Разбираме, че за повечето публични интелектуалци у нас единствената възможна критика е антикомунистическата, но следва да отбележим, че българският национализъм има своята история на употреба на деца-войници много преди да се роди Йозеф Сталин. От военолюбивите читанки, през военните игри преди Балканската война, до директното участие на деца в Първата световна война. [2] В това България разбира се не е изключение – със същото може да се похвали и имперска Великобритания.
Да не говорим, че през 2004 г. в американската армия се разрази скандал около използването на непълнолетни войници в кампаниите в Ирак и Афганистан. А ако в наши дни търсим деца, охраняващи паметници, далеч не е нужно да стигаме до Русия, при положение, че в Европейския съюз си имаме прекрасния пример на националистическа, антикомунистическа и религиозна Полша.
Антикомунизмът обаче, също както и национализмът, минава абсолютно безкритично сред повечето български политици и официални медии. Отново трябва да се случи нещо абсурдно, някакъв тотален ексцес, за да започнат да се поставят въпроси, но отново без да се критикува същината на явлението – така както през 2015 г. се разрази известен скандал около любопитната възстановка на лагерни престъпления на остров Белене. Тогава под режисурата на местния италиански католически свещеник дете държа пистолет, опрян в главата на коленичило друго дете, в сцена, напомняща много повече на „Повелителят на мухите“, отколкото на реално-случилите се насилия в комунистическа България. Свещеникът Паоло Кортези впрочем тогава имаше идеално колониално обяснение за случилото се: „Това при нас в Европа се казва театър, култура. При нас във всяко училище през февруари месец за Холокоста се правят пиеси с деца като надзиратели. Може би е изненада за България, защото тук не са правени такива неща, но при нас е култура, театър”.
Убедени сме, че случките в Белене и в София не са чудати изключения, плод на идеите на неколцина пресолили манджата ентусиасти. Те се случват, защото ги има съответните условия за възможност, а те са във все по-фашизиращата се публична среда. Дори в последните години на многоодумвания социализъм, когато наистина има националистически пик, за българските възрожденци се говори чак на шестгодишните деца в детската градина – при това не само за Левски, а общо и не особено задълбочено.[3] Днес още от четиригодишна възраст децата стават „млади възрожденци“, носят пушки, униформи и тениски с лика на Левски, чиято фигура започва да придобива все по-култови измерения. Това одесняване с акцент на национализма е видно във всички публични сфери; децата просто са най-гротескният пример.
Одесняването се случва не защото „българите са националисти“ по природа (както де факто гласят някои мнения в публичното пространство), а защото политическият елит целенасочено избира да реагира чрез национализма (и антикомунизма) на перманентната икономическа криза, използвайки устойчивата национална идентичност, която според случая взима и изхвърля други компоненти на други политически борби – тук, в контекста на неолибералния проект. Днес елитът има и допълнителен геополитически стимул за подобно нещо в лицето на влиятелни фигури като Доналд Тръмп или по избор, Владимир Путин.
Бегъл поглед над партиите, влезли в българския парламент през 2005 г. и сега, може да ни напомни колко се е променила публичната среда от тогава насам. Ако през 2005 г. Атака беше скандална националистическа екзотика, тя сега е обичаен участник в политическия процес и дори търсен съюзник на про-европейските управляващи партии. Ако през 2005 г. Радан Кънев беше представител на по-либералното крило в дясната ДСБ, то днес той оглави новата ултра-консервативна партия Нова република, която предлага часове по християнска етика в училище, национален ден на знамето и т.н. Тогавашният му съпартиец от консервативното крило на ДСБ, Петър Николов, също направи логичната крачка надясно, за да премине в Обединените патриоти от квотата на Атака. [4]
Точно тази всеобща крачка надясно на политическата класа прави възможно връчването на пушки на децата пред паметника. И когато журналистката Мария Милкова от NOVA си позволява да попита организатора Васил Василев за целесъобразността на подобно действие, той рязко, необезпокоимо (и сексистки) отговаря: „Ами хурки ли да им дадем? Свободата не ще екзарх, иска Караджата, както е казал Ботев“ (между другото, бъркайки авторството на популярния стих на Каравелов).
Такава ултрадясна среда като обяснение на случаите, които наблюдаваме, обаче има и други изражения, други паралели и други импликации отвъд справките с историята дотук.
Да се върнем към цитата от Васил Василев – председател на Общобългарския комитет „Васил Левски“ – в началото на текста. В него той обяснява пърформънса на организирания от него караул като пример за детска игра, играна от различни деца, в различни страни, в различни времена и с различни национални теми. Играта – както в много популярни педагогически парадигми от средата на миналия век насам – е технология на научаването/приучаването. В случая, приучаване в национализъм.
Наистина играта е дейност, с която интуитивно свързваме децата. Но ако приемем това обяснение на караула и ползваме примерите, които самият Василев дава (стражари и апаши, да речем), следва да се запитаме – с кого си играят децата в тази игра? С пушките? Може би. С униформите? Може би. С идеята за Левски? Може би. С някой друг човек, жив и материален като самите тях? Определено не.
Според нас това обстоятелство (съчетано с централната локация на действието) беше другата основна причина за шокираните реакции на много хора. Неволната, но мощна показност на една неживост, пропита във всички елементи на пърформънса, стоеше в пълен контраст с обичайната употреба на децата като символ на живото, енергичното, възобновяващото и новото. Вместо да шават, да бягат, да скачат, да си общуват, децата стоят като препарирани и на два метра едно от друго без всякакъв контакт. Вместо да говорят, да питат, да викат, те мълчат. Вместо по някакъв начин да демонстрират собствения си (или дори и на друг) интерес към бъдещето, те честват смъртта на загинал преди 150 години човек. Дори пиесата в Белене, въпреки мракобесното си послание, почива върху театрална игра.
В място, в което една нова и предизвикваща постоянен интерес политическа формация определя като основна своя тема и като един от върховете на амбициите си чистотата на въздуха; където, както посочихме по-горе, изборите се касаят до ограничен набор от различно гравитиращи в дясно и по-дясно фигури и идеи; където избирателната активност на последните избори бележи връх от години, възлизащ на малко над 50%; където за проява на смелост и оригиналност от поне 15 години се счита публично да се настоява за надидеологически позиции и идеи отвъд лявото, дясното, отвъд консервативното и прогресивното, политическото въображение е мъртво и съответно неспособно да роди нов, жив политически проект. В състояние е единствено да възпроизвежда до безкрай мъртвостта на субординираща безперсонална логика на неолиберализма. В такава среда единственото, което може да поддържа някакво номинално съзнание за политическо тяло, е националистическият проект – проект и тяло, витални колкото загинал преди 150 години човек.
Господството на аполитично-мъртвото е споделена (макар и нерефлексивно) очевидност – нещо като дух на времето. Докато символното умъртвяване на децата е стряскаща „новост“, символната мъртвост на други населения е вече възприета за подразбираща се. Патриотите употребяват децата, а политически активните либерали, застъпващи се за нови и нови, но неразличими едни от други партийни формации, употребяват възрастните хора като контрапункт на децата и респективно, като израз на онова старо и деградиращо, което си мислят, че дърпа обществото назад (и което се подразбира като електорат на БСП, както и като носители на сантимент за предишния режим). Нито от децата като такива, като себе си, нито от възрастните хора се очаква да дойде някаква новост – било заради невинността или неопитността на децата или заради „изхабеността“ на възрастните. Това са населения, които могат в най-добрия случай да служат дискурсивно и символно. В тази възпроизводителна логика, в този спектър между детето и възрастния човек обаче неолиберализмът не предлага също нищо, освен своята извечност – той няма възраст, защото няма носител. Предлага надидеологическа чистота на въздуха (важна, но все пак доста частна гореща тема от няколко месеца) и борба с корупцията (твърде неясна тема, недовела до нищо за никого от твърде отдавна).
Затова живите мъртви деца-караул не са само изражение на новия пик на национализма, бил той и този, който винаги успява да лавира между наративите на другите политически борби през епохите (а още по-малко на есенциалистката идея за „криворазбран“ национализъм). Те са и свидетелство за състоянието на цялостната политическа ситуация, в която се намираме. Ако заключим случая само в рамките на национализма, рискуваме да осигурим индулгенция за всепроникващата логика на неолиберализма, в която възпроизводството на реда идва на цената на умъртвяването на огромни групи хора – символно както в разглежданите тук случаи, а после и материално през бруталните неравенства и откровено държавно и икономическо насилие.
Ще ни се да мислим, че на 19 февруари, на 3 март и на който и да е друг ден е възможно да отбелязваме символно не само собствената си смърт. Действени отговори на неолибералната криза са постижими и те не минават задължително през все по-умопомрачителното втвърдяване на национализма, макар и неговият апел за единение и спасение да се облича като именно такъв отговор. Вместо да стоим объркано или удивено пред все по-честите и фрапиращи националистически пърформънси (призоваващи за повече национализъм), е време да видим как те всъщност ни пречат както да забележим корените на увеличаващото се по мащаби и острота социално страдание, така и да изградим нови, живи политически проекти заедно.
Петър Добрев и Станислав Додов
Бележки:
[1] За да се стигне до времето на социализма и окончателното развихряне на култа към Левски, главно като израз на новата националистическа вълна от 60-те години насетне. Виж: Мария Тодорова, Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой, Парадигма, София, 2009, с. 431
[2] Благодарности към д-р Илия Мечков и към Георги Грънчаров, които обърнаха внимание на тези детайли във фейсбук дискусия.
[3] Мария Тодорова, Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой, с. 280-281
[4] В продължение на тезите си от 2014 г., вече като парламентарен секретар на премиера Бойко Борисов, че Патриотичният фронт трябва да бъде приет „като интегрална част от българската десница“.
Станете част от общност "Образование" за да коментирате и да създавате свои публикации. Ще се радваме да се присъедините към нас! Регистрирайте се сега!
всички ключови думи