Да са ви предавали един зъб?
Ще ви разкажа една истинска история, която ми сподели директорка на училище, но с няколко уговорки. Няма да кажа нито коя е директорката, нито коя е учителката - главна героиня, нито кое е училището, както и не бих искала да се злоупотребява с разказа, като от него се вадят генерални обобщения от рода: ето на, какви били учителите! Както Отарк правилно отбеляза наскоро, учителите са такива, каквито са и хората. Тоест има ги всякакви.
Някои хора, респективно учители, са по-атрактивни и нестандартни от други, защото са способни с действията и думите си да те накарат да се смееш в продължение на часове, и дори след години да прихваш, щом се сетиш за случките, в които те участват.
Та и тази случка е такава... Станала е преди десетина-петнайсет години, когато стоматологията все още не беше достигнала този разцвет, както днес, а зъботехниката беше също толкова изостанала. По онова време все още бяха на мода златните и метални зъби, които зловещо потракваха и проблясваха в немалко човешки усти. При хората с повече липсващи зъби се случваше зъболекарите да поставят разни подвижни конструкции, което на практика означаваше, че тези изкуствени съоръжения можеха лесно да се вадят и слагат.
Въпросната учителка Х носела една такава частична протеза със скоба (надявам се, че не греша в терминологията), заместваща липсата на един преден зъб. Тя обаче честичко я сваляла, понеже много я убивала и дразнела, но за беда от разсеяност нерядко забравяла къде последно я е оставила.
Колегите били свикнали почти през ден да я виждат да си търси зъба я в класната стая, я в съседните, я в учителската стая, в библиотеката, в тоалетната, под чиновете, из бюрото и т. н. В края на краищата обикновено успявала да си намери своята неудобна, но за сметка на това по-красива част от фасадата, и си я надявала в устата.
Да не забравяме, че разказът се води от името на директорката.
Един хубав ден на вратата на дирекцията се почукало, плахо се отворила вратата, подала се главата на въпросната учителка, която фъфлещо произнесла култовата фраза:
- Извинете, госпожо, да са ви предавали един зъб?
Учудването на директорката било толкова голямо и неизмеримо, че тя и до ден-днешен не може да го опише с думи. Жената твърди, че никога преди и след случката никой не й е задавал по-невероятен и абсурден въпрос. :)
(Става въпрос, естестено, за занимание с бродерия, нещо, което вече е чуждо на жените в днешно време).
Винаги се сещам за това, като седна да шия нещо... :)))
Shogun, и аз съм адски разсеяна, но все още знам къде е уместно да си търся загубените вещи :))))
И ще излезе от теб нова Райна Попгеогриева, ама дано не се наложи. ;о)
Аз най-много се дивя на думата "предавали" ("да са ви предавали един зъб?"). Представяте ли си какво си е мислела жената, за да употреби тази дума? Тя вероятно е сметнала, че е напълно възможно, след като някой намери зъба й, да го прибере със съзнанието, че е попаднал на нещо много ценно и като такова да го предаде на най-главния в това училище, а именно на директора... :)))
Дияна, много си права, че като толкова много ме избива на писане, трябва да се опитам поне да изкарам някой лев :) Сериозно се замислям над коментара ти и ще взема да поразпитам тук и там :)
Що се отнася до bglog.net, идеята ни е да публикуваме колкото се може повече информация, с която да си помагаме взаимно по различни учебни проблеми и затова съм толкова много активна :)
Също така можем да споделяме всичко, което по някакъв начин е свързано с живота ни в училище :)
Аз никога не съм срещнал оттогава такива авторитетни и толкова добри началници.
Най-последното ми впечатление от този човек (аз дори сега го помня!) - в най-последния ни училищен ден: връчавайки на мене ми атестата, той на мене ми, за да чувам само аз, тихо каза: "Ну, теперь держись!"
И целия си живот аз споменавам тези думи, казани, когато той стискаше ръката ми.
Знаеш ли Поли, аз бих му предал зъба на учителката, ако бих го намерил, знаейки, че тя го търси навсякъде, и той, следователно, представлява за нея известна ценост. Разбира се бих го предал, в случай да не съм я намерил сам.
Ей така.
Ние много се карахме с нашата класна ръководителка (например, аз винаги бях против присъствиете й на комсомолските ни събрания, защото не беше нито комсомолка, нито партийка), но, повтарям, никога не ни на акъл паднало да я оскорбим. Това изглеждаше за невъзможно и лудо.