Анкета за диференцираното заплащане на учителския труд
Анкетата, която пуснах преди няколко часа, вече има резултати, будещи интерес. В момента близо половината (42,31%) от анкетираните (26 на брой) са посочили, че критериите за диференцираното заплащане ги удовлетворяват напълно и изцяло подкрепят действията на МОН по този въпрос.
Необичайното в случая е, че по време на нашите дискусии по същата тема, никой от потребителите на общност „Образование“ досега не е е защитавал подобна позиция. Явно изразеното мнение в полза на диференцираното заплащане, в този му вид, принадлежи на нерегистрираните ни потребители.
Ще ми бъде интересно да се запозная (а предполагам и на други потребители) с мотивите на онези преподаватели, които одобряват и харесват начина, по който МОН предлага да се разпределят средствата за заплати на учителите. Затова - пишете, колеги, изложете вижданията си по въпроса! Вероятно имате своите сериозни доводи в защита на вашата различна теза.
Необичайното в случая е, че по време на нашите дискусии по същата тема, никой от потребителите на общност „Образование“ досега не е е защитавал подобна позиция. Явно изразеното мнение в полза на диференцираното заплащане, в този му вид, принадлежи на нерегистрираните ни потребители.
Ще ми бъде интересно да се запозная (а предполагам и на други потребители) с мотивите на онези преподаватели, които одобряват и харесват начина, по който МОН предлага да се разпределят средствата за заплати на учителите. Затова - пишете, колеги, изложете вижданията си по въпроса! Вероятно имате своите сериозни доводи в защита на вашата различна теза.
Защото са онези приятелски кръгове, пумияри около директорите, които ще са доволни от реформата.Те са гласували ЗА.
Онези като теб и като редица добри учители, които уважавам няма да го направят защото те са учителите, на които все още се крепи тази институция -училището.
И на мен ще ми бъде интересно какви доводи имат за да гласуват така, а и си мисля, че доста родители, които не мислят като мен също са гласували за тази безумна реформа-защото мразят учителите и смятат, че така биха могли да си отмъстят или да гледат сеир-как ще се изпокарат интелигентите в образованието.
Извинете ме за гневния пост.
Вярно е, че общността е доста посещавана (има дни, в които стигаме почти до 1000 посещения дневно), така че аз не съм изненадана от броя на гласувалите. Учудва ме начинът, по който се гласува. В момента привържениците на диференцираното заплащане във варианта, който предлага министерството, надвишават половината от гласовете (52,38% от 84 човека). Вероятно учителите, участвали в анкетата, са много малко на брой. Лично аз не познавам колега, който би избрал първия отговор.
Пуснах този пост, за да дам думата на всички онези, които имат различно мнение от онова, което регистрираните потребители на „Образование“ солидарно изразяват. А то е, че тази реформа носи със себе си редица отрицателни последствия, които изобщо не са в полза на българското образование.
Както се вижда и от анкетата, всички ние (с изключение на 5,95%) сме съгласни , че трябва да отпадне уравновиловката, но преди да се пристъпи към промяната при начина на заплащането, трябва да се реформира изцяло образователната система.
Ако гласуват с цел отмъщение спрямо учителското съсловие, е много жалко. Подобно отношение на никого и с нищо не помага...
Диференциране на заплатите по стаж/опит и методическа подготовка съществува и сега, но е толкава вяло, че не се приема на сериозно от повечето колеги. Разликата от преподавател с висше образование до І ПКС е 50-60 лева, а изисква толкова много усилия... Това ще бъде застъпено в друг от стълбовете на предстоящата промяна на заплатите. Ако критериите не са прозрачни, лесно предвидими, микроклиматът в училищата се се влоши. Други учители ще насочат усилията си към сфери, където се получават повече пари, което е напълно естествено или ще напуннат системата завинаги. Във всеки от случаите потърпевши ще са най-вече "злопаметни ученици и нервни родители".
1. Поздравления за това, че този блог съществува. Систематично изпращам линка към него на всеки, който си позволи да ми заяви, че българските учители и нет-а или ИКТ в образвоанието са несъвместими реалности.
2. Изненада, колко малко от гласувалите всъщност са против диференциацията - по-малко от 6%!
В предишните седмици, следях с огромен интерес и респект мненията ви и ми се стори, че преобладават тези които са по принцип против диференциацията. Което силно ме изненада, защото блогът оставя впечатление, че отразява мнения точно на онази група от учителите, благодарение на която авторитетът на професията все още значи нещо. И точно те ми се струва, че биха искали да бъдат обективно оценени и съответно - да получат всякакви видове признания - включително и финансово такова - за добрите си резултати. Друг въпрос е дали предлаганите критерии са достатъчно добри, за да се направи коректна оценка на постигнатото от учителя, а съвсем трети - дали средствата, които ще се разпределят за диференциране през 2007 заслужават изобщо напрежението, което видимо ще предизвика диференцирането през 2007.
Аз лично (без да съм учител) се надявам, че групата на професионалистите в училищното образование все още преболдава над групата на случайно попадналите в професията (и на мен ми се иска последните да бяха по-малко, но не съм съгласна, че те са мнозинството) и упражнението по оценяването няма да успее да опорчи цялата идея ежегодно в рамките на училището - педагогическият колектив, под ръководството на директора да си прави преценка какво е постигнал и как всеки от членовете му е допринесъл за постигнатото. И да разпределя средства, които да стимулират вложилите повече усилия, време и душа в работата си децата. Ако не стане скоро, същата работа ще свърши външната оценка на резултатите на учениците, която не може да бъде никога единственото точно мерило за труда на учителите, заради индивидуалните осебености на децата.
Благодаря ти за добрите думи – действат много мотивиращо. Нашият сайт всъщност е създаден от група много кадърни хора, а ние, потребителите, го пълним със съдържание.
За диференциацията – си напълно права. Такава трябва да има, защото усилията, които всеки учител влага в професията си, са различни. Онези, които повече се стараят, заслужават да бъдат материално стимулирани. Идеята е добра, но нали знаеш какво казват старите хора: че пътят към ада е покрит с добри намерения.
Притесненията ни са много и са сериозни. Те са по линия на начина, по който ще се реализира реформата. Ние, учителите, виждаме нещата „отвътре“ и се безпокоим, че със сегашните ни началници, заемащи места на различни управленски позиции (от директор нагоре) е много малко вероятно да не се опорочи добрата идея. Необходимо е системата да осъществява строг контрол на всички нива, защото на този етап такъв изобщо не съществува. Има училища, в които обстановката е непоносима за работа, но никой от инспектиращите нито се интересува от тези проблеми, нито пък се заема да помогне, когато се получи някакво оплакване. Даже напротив - в тези случаи обикновено започва мачкане на учителите, за да бъде защитен директора.
Освен това в нашата професия могат лесно да бъдат изопачени фактите, да се лепят етикетчета на неудобните учители, на онези, които казват истината за българското образование. Така че, за жалост, не вярваме, че идеята ще проработи. Даже се опасяваме, че ще се вдигне още повече градусът на напрежението.
И още: проблемът не е в парите, а в чувството на обида и огорчение, което се добива в резултат на диференциацията, особено, ако средствата се разпределят нечестно.
Дано да не греша, но не всички "началници в образованието" и, според мен, дори не преобладаващото мнозинство от тях, са каквито ги описвате. Това разбира се няма значение за нито един конкретен учител, който работи под ръководството на конкретен лош директор. Както нито една ниска средно статистическа величина на тежките катастрофи, няма абсолютно никакво значение за конкретния пострадал при тежка катастрофа човек.
Но за "обществено дело" (на лат. "република") като образованието, тези величини имат значение. Остава ни надеждата, че "лошите практики" при диференцирането ще са по-малко от "добрите практики". Аз лично, както и обществената организация за която работя, ще положим всички възможни усилия и двете да получат максимално широка гласност, защото според нас училището не получава достатъчно обществена подкрепа за важните обществени дела, с които в момента се занимава. Без да претендирам, че имам огромен опит, все пак съм работила пряко с директори и учители от над 10 общини в последните 4 години. Още не мога просто да формулирам причината поради която в големите градове честотата на феномена "случайно попаднал на мястото си директор (учител)" е много по-висока отколкото в малките градове. Мисля си, че работата опира до степента в която е съхранена общността на хората. В големите градове тя катастрофално се разпадна, а в по-малките криво-ляво оцеля и започва да се превръща в предимство - поне в образователната сфера. На човешки език това означава, че директорското (а също и учителското) безчинство и безотговорност е много по-лесно в анонимна среда - среда на хора които не се познават и не се интересуват един от друг - каквато е средата около училището в големия град.
Как би ви "лепнал етикет" един директор, ако всички родители на децата, които учите не са съгласни с етикета (а в по-горните етапи на обучение - и мнението на учениците ви по въпроса може да бъде изразено доста ясно)? Никак. Само че, за да не са съгласни, те трябва да знаят повече за това как функционира училището.Трябва да знаят какво е значението на етикета в рамките на колектива и изобщо да си дават сметка, че образованието на децата им в училище е дело на колектив, който включва дори охраната и чистачката. За което пък е необходимо самото училище да има някакви механизми за общуване с тези хора, различни от родителската среща, каквато е в момента.
Признайте, че в момента освен за проблеми с дисциплината и успеха на своето си дете - преболадващата част от родителите няма как да научи отучилището за останалите неща, които се случват в училище. А те са съществена част от образователния и възпитателния процес (вътрешни и външни оценки, дебат за етапите на образованието и задължетлната учебна възраст, нуждата да се привлича подкрепа за всяка по-интересна извънкласна дейност и свързания по-едър проблем достатъчно или недостътъчно е финансирано училищното образование от данкъоплатците, начинът по-който се прави изборът на дейности и учебници, качествотона учебното съдържание и маса други много важни неща), които искат иобществена подкрепа, защото не могат да се случат удовлетворително самос усилията на учителите и директора. И така учителят се оказва твърде самотен.
Директорът - също, колкото и да не ви се вярва. Ето вие говорите за "началници от директор нагоре" и в същото време - за огромната роля на директора.
Строго погледнато, по КТ учителят има един единствен началник - директора (можем да изключим за моментминистерските наместници - експерти по предмети от РИО, защото от 28 РИО само в 5-6 техните контролни действия имат някакво значение за подобряване на качеството на учебния процес в класната стая). На директора му е малко по-шизофренно положението, защото той си има двамина началници - министърът-работодател и кметът-финансиращ орган. И двамата могат да го санкционират за абсолютно всяко действие, въз основана своите си лошо разпределени правомощия. И двамата могат да си общуват с директора само еднопосочно - спускайки за изпълнение нареждания от всякакъв вид. Но и двамата могат да бъдат принудени да общуват диалогично. Стига директорите да поставят това условие заедно и да искат то да се прилага към всички тях еднакво.
Същото е научилищно ниво - ще ви представя лично ако искате щастливи директори, които като вас не искат да приложат диференциация, но по съвършено противоположни причини: защото учителите им са екип, работят като едно цяло и не може механично да се отделят 10% от тях, които са допринесли с 50% повече от останалите. Случайно или не - всички такива случаи,които са ми известни са на малки педагогически колективи (15-20 души;120-150 ученика), които работят при трудни условия и постигат фантастични резултати с подкрепата на родители, местни власти и всякакви други съюзници. Ясно е, че технологията на работа при такива условия не може да се пренесе механично в училище с 1400 ученика и 80-100 души колектив. Но принципът - може. Стига учителите да са екип.
Диференциацията не е задължителна. Тя е възможност. Може да се използваили не. Но за първи път решение свързано в разпределянето на ресурси е оставено на училището. Искрено се надявам, МОН да не се изкуши да напише наредба фиксираща 10% и 50 %. Това би било истинското опорочаване на замисъла.
Иначе трудностите на колектива при вземането на решение, са по-скоро благотворни. В крайна сметка, толкова много сапредрешените на други нива неща за процесите, които текат в училище, чена училищно ниво ужасно отдавна не се вземат важни общи решения.
Ето един добър повод.
Директорката, която ръководеше училището ни до 98-ма година, буквално „спеше“ в сградата. Първа отваряше и последна затваряше училището. Имаше огромната амбиция да превърне школото ни в проспериращо учебно заведение. И успя! Тогава всички ние оценявахме усилията й и се радвахме на успехите, но едва когато дойде новата директорка, разбрахме какво съкровище сме имали в нейно лице, защото от този момент нататък започна разрухата: тотална и безнадеждна. Знаеш, че едно нещо трудно се гради, но много лесно се разрушава.
В продължение на пет години ние, няколко човека, от учители се превърнахме в борци за справедливост. Новата ни директорка беше човек, който смяташе, че постът й служи за лично облагодетелстване и за нищо друго. Крадеше, лъжеше, фалшифицираше документи, интригантстваше, превърна живота в училището в ад. Учителите спряха да общуват нормално, не само защото тя беше забранила да се събират на групи повече от двама-трима и откровено заплашваше, че онези, които критикуват, ще бъдат уволнени, но и защото всички виждахме, че срещу нас стои човек без никакви морални задръжки и същевременно със силни връзки.
Наложи се да изучим в детайли нормативната уредба, за да се противопоставим на безумията и да спрем процеса. Едва когато потърсихме справедливост, се сблъскахме с горчивата истина, че такава няма да намерим. Институциите не са си на мястото и ние всеки път удряхме на камък. Законите бяха само на хартия, не се спазваха и се тълкуваха по странен начин – като дяволът евангелието. Добре поне, че в съда получихме защита на правата си по отношение на дисциплинарните наказания, с които бяхме удостоени.
Няма да разказвам сега тази история, защото все още съм в нея и все още не мога да си позволя лукса да споделя открито какво ми се е случвало, понеже продължавам да съм зависима от хора, с които съм водила сериозни битки. Те са си същите и си стоят на ключови позиции. Мога само да ти спомена как завърши всичко. Висшестоящите помолиха директорката да си подаде молбата за напускане, вместо да я накажат за сериозни злоупотреби. А те го направиха, защото видяха, че ние, заплашваните и мачкани учители, не се отказваме и че ще лъсне истината за фалшивите констативни протоколи.
За етикетчетата. На мен лично са ми лепили етикетчета в двете посоки.
Първата директорка ме беше обявила за най-добрия учител, което, честно казано, ме ласкаеше, но и смущаваше, защото се поставях на мястото на другите колеги, и си мислех, че това положение не може да не дразни част от тях.
Втората директорка за пет години се постара да ме очерни максимално. И понеже лъжата за нищо я нямаше, пък и тя сядаше и ставаше с името ми (все пак ме смяташе за най-опасния си враг), говореше по мой адрес на родители и външни хора, които не ме познават, всякакви работи от най-долно естество. И както казваш ти, в големия град хората не се познават. Научавах какво става, но нищо не можех да направя, за да я спра.
А иначе имах ученици и родители, с които не само се разбирахме, но и обичахме. Благодарение на тяхната подкрепа аз оцелях психически и физически (понеже проблемите се отразиха на здравето ми). Но ние се разделихме и новите ми родители нищо не знаеха за мен. Някои бяха подочули нещичко и до там.
Вчера слушах по едно радио дискусия на тема „Защо пият децата?“. Стана въпрос и за един огромен пропуск в българското образование, който засягаш и ти: че не се формират родителско-учителски общности. Като пример се даде, че родителите на ученици от един и същи клас не се познават помежду си и не общуват. Изобщо родителите като цяло са изпуснати в образователната система, при все, че те са третата много страна в учебно-възпитателния процес.
Много приказвах, но и много неща не казах по темата. Ако не бях преживяла всичко това, нямаше да знам някои страшни истини и днес щях да мисля различно. Но уви – не бих могла вече.
По повод на бъдещата диференциация само ще вметна, че нашата директорка в момента сформира комисия за разпределяне на средствата по следния начин: иска всеки един учител да напише три имена на колеги на листче и след това да й го предаде. И това трябва да го приема за демократичен избор, проведен при пълна прозрачност, така ли?
Искрено завиждам на колегите, които имат добри директори, защото наистина един директор е способен да въздигне училището. А ако обаче той не е достоен човек, да го срине за нула време.