Покана за публична прожекция и дебат - 26.2.2010

Във връзка със започнатата октомври 2009 г. кампания срещу въвеждането на видеонаблюдение в Софийския университет, Асоциацията на студентите по социология в СУ (АСССУ) и Студентско-ученическо движение „Призив за образование” организират прожекция на филма “Bowling for Columbine”.

Дата: 26 февруари 2010 (петък)
Час: 19:00
Място: 4-ти блок на Философския факултет (Източен кампус), втори етаж, аудитория 200

Филмът търси решение на въпроса какво поражда насилието в обществото и може ли то да бъде предотвратено. Този въпрос е особено актуален и за ситуацията у нас, тъй като в последните години насилието сред младите хора се увеличи в пъти. Гледайки „Боулинг за Колумбайн” човек остава с впечатление, че има нещо генерално сбъркано в подхода на държавата към този проблем, нещо, заради което може да се направи прост и адекватен паралел между САЩ и България, а именно – борба с последствията и никакво внимание към причините.

Бяхме провокирани да организираме прожекция на точно този филм от „необоримия” аргумент в защита на поставянето на камери за „човека с калашника, който може да влезе всеки момент и да избие всички” (думи на ректора на СУ). Защото режисьорът Майкъл Мур по-добре от всеки друг успява да обясни, че „човекът с калашника” е създаден от страховете ни, пропити и насадени в цялото ни общество.

Сигурността у нас (и по света)
http://bulgaria.indymedia.org/article/36537
Къде и как се търси сигурност? Докато на правителствено ниво преобладава ограничено и военизирано отношение към сигурността, основните параметри на нашето реално съществуване – природа, социално и индивидуално развитие, остават пренебрегнати.

Новият филм на Майкъл Мур е за финансовата криза
http://forum.abv.bg/index.php?showtopic=90774
"Капитализъм: любовна история"

Криминализирането на бедността и възходът на нео-либерализма
Лоик Вакан
Регулацията на работническите класи чрез това, което Пиер Бурдийо (1998) нарича "лявата ръка" на държавата - образование, обществено здравеопазване, социална сигурност, социална помощ и социален жилищен фонд, се измествадопълва в Западна Европа от регулация чрез "дясната ръка", която включва полиция, съдилища и система от затвори, които стават все по-активни и обезпокояващи в долните слоеве на социалното пространство. Рязкото и натрапчиво утвърждаване на "правото на сигурност" от страна на водещи политици и от Ляво и от Дясно, паралелно с тихото изоставяне на "правото на заетост" в традиционната му форма (правото на работа на пълен работен ден с пълен пакет привилегии, безсрочно и на поносима заплата), както и нарастващият интерес и увеличените средства за прилагане на закона също идват на помощ, за да бъде компенсиран дефицита на легитимност, от който страдат политическите лидери благодарение на факта, че се отказаха от установените цели на държавата на икономическия и социалния фронт. в САЩ, или

РАВЕН ДОСТЪП ДО ОБРАЗОВАНИЕ?
http://bglog.net/blog/arebemagare/site/posts/?bid=35218
По този въпрос обаче в министерствата на образованието и финансите имаше твърде малко разбиране. Вместо това се залагаше на наивната идея, че подобна система на финансиране ще намали отпадането, защото ще създаде стимули за директорите да намират и задържат всяко дете. Всъщност, в случая е по-уместно да говорим за наказание, отколкото за стимул, защото училищата реално губеха парите за отпадналите ученици, но тези пари така или иначе бяха много по-малко от необходимите средства, за да може един ученик с голям риск от отпадане да остане в училище, а още по-малко – един вече отпаднал да бъде върнат обратно. Така от истинския и много тревожен проблем, който изискваше спешно допълнителни мерки с допълнително финансиране, фокусът на вниманието се изкриви по посока на това, че директорите подържат регистър с „мъртви души” (ученици, които не посещават училище) и така мамят държавата и данъкоплатеца. Всъщност това, което държавата и данъкоплатецът трябваше да направят е да предложат на общината и на директорите на училища да идентифицират всички отпаднали и в риск от отпадане и да им отпуснат допълнителни средства за специални програми за тези деца, при това такива с гарантирано финансиране (разбира се – след разработване на достатъчно добра програма), а не конкурентни програми, в които само едно от 3, 5 или 10 нуждаещи се училища реално получава финансиране. Със съжаление трябва да отбележа, че това мислене по отношение на отпадналите от училище се е разпростряло и върху начина, по който се усвояват парите за образование от Европейския социален фонд. Моята прогноза при сегашната образователна политика е, че тези деца, които са вече извън училище, са там за дълго (може би – завинаги), към тях през следващите учебни години ще се присъединяват още деца, а целите на хилядолетието в сферата на образованието може да се окажат неочаквано трудни за България.